1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 182
София, 16.02. 2011 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети февруари, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 926 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Н. С. Н. от[населено място], Старозагорска област, чрез пълномощника си адв. Н. А. И.-Г. от АК-С. З., против въззивно решение № 26 от 19.02.2010 г., постановено по в.гр.д. № 655/2009 г. на С. окръжен съд, с което е отменено решение № 632 от 21.10.2009 г. на К. районен съд, постановено по гр.д. № 493/2009 г., в частта, с която са уважени предявените от Н. С. Н., срещу [фирма][населено място], Старозагорска област, представляван от Ж. Г. Н. и [фирма][населено място], Старозагорска област, представлявано от управителя Ж. Г. Н., искове с правно основание чл. 200, ал. 1, КТ за сумата над 2204,80 лв. до 6204,80 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, като в тази част исковете са отхвърлени. С обжалваното решение е оставено в сила първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете за обезщетение за неимуществени вреди до пълния предявен размер от 15000 лв., уважени са исковете за обезщетение за имуществени вреди в размер на 243 лв., представляващи разлика между трудовото възнаграждение за длъжността „работник сладкарско производство” и полученото обезщетение за временна нетрудоспособност, в размер на 530,59 лв., представляващи разлика между трудовото възнаграждение, за заеманата длъжност преди трудовата злополука и получената пенсия за инвалидност за периода 01.10.2008 г. – 31.05.2009 г.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторката поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е отхвърлен предявеният от нея иск за неимуществени вреди в резултат на претърпяна трудова злополука в посочения размер, съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, решаван противоречиво от съдилищата – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и е от значение за точното прилагане на закона – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е конкретизиран правният въпрос, но са развити доводи за неправилно приложение от въззивния съд на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД относно заложения в нея принцип за справедливо репариране на неимуществените вреди. В подкрепа на твърденията си жалбоподателката е представила съдебни решения, както следва: Решение № 141 от 29.04.2009 г. по гр.д. № 347/2008 г. на ІІ ГО на ВКС и Решение № 342 от 11.01.2008 г. по в.гр.д. № 598/2007 г. на С. окръжен съд.
Ответниците по касационната жалба, [фирма] и [фирма], чрез пълномощника им адв. М. К. К. от АК-С. З., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорват жалбата и изразяват становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяеми искове по чл. 200 КТ, с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ответниците не са доказали наличието на предпоставките по чл. 201, ал. 2 КТ, т.е. че ищцата е проявила груба небрежност при изпълнение на възложената й работа, както и че характерът на увреждането дава основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10000 лв., от който размер следва да се приспадне получено от ищцата застрахователно обезщетение в размер на 7795,20 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тя е задължителна. Не е посочена, съответно не е представена задължителна практика на ВКС, а именно Постановления на Пленума на ВС, Тълкувателни решения на ВКС и решения на ВКС по чл. 290 ГПК, поради което непозоваването на такива съдебни актове изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изхода на спора, който е решаван противоречиво от съдилищата, което се основава на представените съдебни решения, описани по-горе. Твърдението е, че размерът на присъденото обезщетение е занижен и не отговаря на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и на събраните по делото доказателства.
Настоящата инстанция счита, че жалбоподателката не е доказала наличие на противоречие в практиката на съдилищата относно приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съобразно критерия за справедливост. Представеното от жалбоподателката решение на ВКС, в частта му, с която се обсъжда приложното поле на чл. 52 ЗЗД, кореспондира с мотивите изложени в обжалваното решение досежно характеристиката на „справедливостта” като критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, тъй като въззивният съд е разгледал конкретните факти, установени по делото и относими към приложението на чл. 52 ЗЗД. Представеното въззивно решение на С. окръжен съд по в.гр.д. № 598/06 г. не може да обоснове противоречива съдебна практика, тъй като такава ще е налице само при наличието на влезли в сила решения. Освен това същото решение не касае приложението на чл. 52 ЗЗД, а в мотивите му се обсъжда съдържанието на понятието „груба небрежност” по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ. В случая е безспорно, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди от деликта. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му досежно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване. Евентуалната необоснованост на този извод е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол. В допълнение към изложеното следва да се подчертае, че поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения не могат да бъдат критерий за определяне на обезщетението за причинени неимуществени вреди по настоящото дело.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Жалбоподателката не е формулирала изрично въпросите от матералноправен или процесуално правен характер, по които съдът се е произнесъл, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. От изложението на касаторката може да се извлече позоваването й на такъв въпрос като приложение разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Твърдението за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК би било налице, ако произнасянето на съда по него би допринесло за развитие на правната наука, ако представлява нов принос в прилагането на закона, ако е свързано с тълкуване на закона – на неясни и непълни правни норми, с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата. Посочената по-горе норма има трайна, постоянна и непротиворечива съдебна практика, не са налице основания за изменението на тази практика, нито се нуждае от ново тълкуване. Утвърждаването на принципа за справедливо и точно разрешаване на всеки спор не се извършва чрез обжалване на всички въззивни решения, а се осъществява чрез еднаквото и безпротиворечиво прилагане на относимите правни норми.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което не следва да се допуска касационното му обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 26 от 19.02.2010 г., постановено по в.гр.д. № 655/2009 г. на С. окръжен съд, по касационната жалба с вх. № 4947 от 08.04.2010 г. на Н. С. Н. от[населено място], Старозагорска област.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: