О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 847
София, 2.08. 2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети юли, през две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1* по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили е касационни жалби от Софийска апелативна п. и Н. И. З., със съдебен адрес: гр. С., адв. А от АК-. , против въззивно решение № 422 от 11.05.2009 г., постановено по гр.д. № 2203/2008 г. на Софийски апелативен съд, ГК, ІІ състав.
Жалбоподателят Софийска апелативна п. обжалва въззивното решение в частта му, с която е П. на Република България е осъдена да заплати на Н. И. З., на основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение, за което е признат за невинен и оправдан по предявеното му обвинение за престъпление по чл. 282, ал. 3, вр. с ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 и чл. 26, ал. 1 НК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени исковете по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, съдът се е произнесъл по правен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят представя съдебна практика – решение № 1* от 26.10.2005 г. по гр.д. № 1189/2004 г.на ВКС, ІV г.о., решение № 1* от 27.12.2006 г. по гр.д. № 2800/2005 г. на ВКС, ІV г.о., решение от № 5 от 30.01.2007 г. по гр.д. № 620/2006 г. на ВтАС, влязло в сила. Поставеният правен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с определяне размера на обезщетението и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, с твърдение, че по този въпрос има противоречива съдебна практика, във връзка с което представя и цитираните по-горе съдебни решения.
Жалбоподателят Н. И. З. обжалва въззивното решение в частта му, с която са отхвърлени исковете му срещу П. на Република България, с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, за разликата между присъдените му 10 000 лв. до претендираните 45 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди и за причинени имуществени вреди в общ размер на 6 162,97 лв., в резултат на незаконно обвинение, за което е признат за невинен и оправдан по предявеното му обвинение за престъпление по чл. 282, ал. 3, вр. с ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 2 и чл. 26, ал. 1 НК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че постановеното решение на въззивния съд е недопустимо в отхвърлената му част, като постановено по недопустима жалба, подадена от ненадлежна страна – прокурор при СГП, който е участвал в производството като контролираща страна, а не от представител на П. на РБ, която е ответник по исковете, въпрос решен в противоречие на т. 15 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.гр.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Отделно се релевира и неправилност на въззивното решение в частта му, с която са отхвърлени исковете за причинени имуществени изцяло и частично за неимуществените вреди в резултат на незаконно обвинение по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, по правен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят представя съдебна практика – две решения на САС и едно решение на СГС, които не са влезли в законна сила, поради с оглед разрешенията, дадени в т. 3 на ТР № 1/2010 г. по тълк. Д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не представляват съдебна практика. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен правният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, който е свързан с определяне размера на обезщетението и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, с твърдение, че по този въпрос има противоречива съдебна практика, във връзка с което се позовава на дела, разглеждани от Европейския съд по правата на човека, които са неотносими в настоящото производство по чл. 288 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационните жалби са допустими и редовни като подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с обжалваем интерес над 1000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В случая като основание за допускане на касационно обжалване е посочен чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, значим за изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна. В случая касаторът З. сочи, че въззивното решение е недопустимо в уважената му част, като постановено в противоречие с задължителната съдебна практика – ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 15.
Върховният касационен съд намира, че постановеното въззивно решение не е недопустимо като постановено по недопустима жалба, подадена от ненадлежна страна – прокурор при СГП, който е участвал в производството като контролираща страна, а не от представител на П. на РБ, която е ответник по исковете. Това е така, тъй като съгласно чл. 136, ал. 3 от Закона за съдебната власт прокуратурата е единна и централизирана. В качеството си на страна в процеса същата е представлявана от прокурор при Софийска градска п. в първоинстанционното производство пред Софийски градски съд и от прокурор при Софийска апелативна п. в производството през въззивния съд. Въззивната жалба на ответника П на РБ е подадена от прокурор при СГП, поради което се явява допустима като депозирана от надлежна страна. В случая разрешението дадено в т. 15 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, касае случаите, в които прокурорът участва задължително в производствата по делата по ЗОДОВ, съгласно чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ, и не се отнася до настоящия случай, в който П. на РБ е единствен ответник.
Основанието за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е налице, когато даден правен въпрос /процесуален или материалноправен/, от който зависи изхода на спора, се решава противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по това дело. В конкретния случай се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на съдилищата и от касатора П. на РБ са представени посочените по-горе съдебни решения.
Както се изложи по-горе, в касационните жалби и изложенията за допускане на касационно обжалване е формулиран правният въпрос за за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ Следва да се отбележи, че размера на обезщетението за вреди, определян по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 ЗОДОВ важи общото правило за разпределяне на доказателствената тежест между страните, съгласно което всяка страна носи доказателствената тежест относно фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици/ чл. 127, ал. 1 ГПК/отм./. Въпросът за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и в хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, за това и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на издадения незаконен акт на досъдебното производство, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с представените от касатора ответник съдебни решения на състави на Върховния касационен съд и на инстанционен съд, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същи. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. В конкретния случай въззивният съд се е ръководил от задължителната съдебна практика, установена с разрешенията, дадени в т. 11 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 т. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 422 от 11.05.2009 г., постановено по гр.д. № 2203/2008 г. на Софийски апелативен съд, ГК, ІІ състав, по касационни жалби с вх. № 4* от 15.07.2009 г. на Н. И. З., със съдебен адрес : гр. С., адв. А от АК-. и по касационна жалба с вх. № 3* от 20.05.2009 г. на П. на РБ, чрез прокурор при Софийска апелативна прокуратура.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: