О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 136
София, 17.02. 2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети февруари, през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 3* по описа за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Ш. П. Г. със съд. адрес : гр. П., ул.”Х” № 12, чрез пълномощника си адв. И от АК С. против решение № 296 от 28.05.2008 г., постановено по гр.д. № 231/2008 г. на Смолянския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 30 от 12.02.2008 г. по гр.д. № 493/2007 г. на Смолянския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Ш. П. Г. от гр. П. иск, с правно основание чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ – за признаване за установено по отношение на ОСЗГ-гр. Смолян, правото на наследниците на П. Н. М. , б.ж. на с. С., община С., починал на 04.05.1976 г. в гр. К., област Кърджали, да им бъде възстановена собствеността върху общо 19,500 дка гори в ревир “Х”, землището на с. С., подробно описани.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че с постановеното въззивно решение, с което е отхвърлен установителния иск по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ, въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата, в която връзка представя съдебна практика – шест влезли в сила решения на Смолянския районен съд и решение № 410 от 06.02.2008 г. на Смолянския окръжен съд по гр.д. № 517/2007 г. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответниците по касационната жалба Общинска служба за земеделие и гори гр. С., Р. управление на горите гр. С. и Д. лесничейство гр. С., не изразяват становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с който е потвърдено първоинстанционно решение за отхвърляне на установителен иск за собственост на 19,500 дка гори, с правно основание чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ, като обжалваемият интерес пред въззивната инстанция не е под 1 000 лв., поради което жалбата се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
Касационното обжалване не следва да се допусне макар разрешените от въззивния съд процесуални и материалноправни въпроси да са съществени – процесуалните се отнасят до правото на защита и тежестта на доказване, а материалноправният е обусловил съдържанието на постановеното въззивно решение.
За да отхвърли установителния иск за собственост на процесните гори въззивният съд е посочил, че ищцата не е доказала при условията на чл. 127, ал. 1 ГПК/отм./, че нейният наследодател П, б.ж. на с. С., община С., починал на 04.05.1976 г. в гр. К., от който черпи собственическите си права върху процесните имоти, е бил техен собственик. До този извод съдът е стигнал като е изследвал представеното от ищцата по делото писмено доказателство – списък на собствениците на ревир “Х”, с. С., изготвен през 1943-1946 г., където претендираните горски имоти са записани на името на “н-ци на П. Милчевъ”, а нейният наследодател, на който две от имената му/лично и фамилно/ съвпадат с името по записа, е починал през 1976 г., т.е. няма как приживе на наследодателя й, имотите му да са записани на неговите наследници. Или съдът е приел, че исковете са неоснователни, поради липса на активна материалноправна легитимация, доказването на която е в тежест на ищцата.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК следва същественият правен въпрос да е решаван противоречиво от съдилищата. В конкретния случай се сочи, че в обжалваното решение съдът се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, изразяващ се в това, че въпреки липсата на задължително деклариране на ревирните гори по емлячните регистри от 1949 г., при наличие на други писмени доказателства за правото на собственост върху тях/процесния списък/ имотите подлежат на реституиране. В случая настоящата инстанция намира, че така както е формулиран от касаторката, се касае до съществен процесуалноправен въпрос, а не материалноправен, тъй като е свързан с доказателствената сила на представените доказателства и тежестта на доказване и преценката им съобразно чл. 188, ал. 1 ГПК/отм./. Направените доводи от касаторката обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК като същите могат да бъдат разглеждани от касационния съд по същество, едва след допускане на решението до касационно обжалване. Твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Постановеното въззивно решение не е в противоречие с приетото в представените от касаторката влезли в сила решения на Смолянския районен и окръжен съд. В тях се касае до конкретни казуси, разрешени при конкретна фактическа обстановка, което не обосновава противоречива съдебна практика по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ. Обжалваното съдебно решение, с което е отхвърлен установителният иск за собственост на горски имоти, не влиза в противоречие с приетото в представените съдебни решения относно фактическият състав на основанието за възстановяване на гори или земи от горския фонд по чл. 13, ал. 2 ЗВСГЗГФ. Доказването на този иск следва да се извърши съобразно изброените в ал. 3 на чл. 13 от същия закон доказателствени средства, при условията на пълно и главно доказване, а именно че ищецът или неговият наследодател е бил собственик на претендираните гори към момента на одържавяването им. По предявения иск в доказателствена тежест на ищцата е било да установи, че наследодателят й П. Н. М. , починал през 1976 г. е бил собственик на горите към момента на одържавяването им, което тя не е сторила с представянето на писменото доказателство – списък на собствениците на ревир “Х”, с. С., изготвен през 1943-1946 г., където претендираните горски имоти са записани на името на “н-ци на П. Милчевъ”, тъй като към този момент нейният наследодател е бил жив. С обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от общото правило за разпределяне на доказателствената тежест по см. на чл. 127, ал. 1 ГПК/отм./, а представените съдебни решения не въвеждат друго разрешение на въпроса.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, касационната жалба на Ш. П. Г. от гр. П., представлявана от адв. И от АК- С. , против решение № №* от 28.05.2008 г., постановено по гр.д. № 231/2008 г. на Смолянския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: