1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 905
София, 19.07.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети юли, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1523 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Медицински университет [населено място], представляван от ректора проф. д-р В. М., чрез пълномощника си адв. И. С. от АК-София, против въззивно решение № 7384 от 12.11.2012 г., постановено по в.гр.д. № 11449 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, АО, ІІІ-Б състав, с което като е отменено решение № ІІ-75-69 от 18.06.2012 г. по гр.д. № 27972/2011 г. на Софийски районен съд, 75 с-в, е уважен предявеният иск от И. Г. М. от [населено място] срещу Медицински университет [населено място], с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ, за сумата от 5 034,24 лв., представляваща неизплатената част от обезщетение при пенсиониране, ведно със законните последици – лихви и разноски.
Касаторът поддържа, че въззивното решение, с което е уважен предявеният иск по чл. 222, ал. 3 КТ, е неправилно, поради необоснованост и нарушение на процесуалния и материалния закон. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът сочи като основание за допускане на касационното обжалване хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че решението на въззивният съд, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ по поставените правни въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Във връзка с наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е изведен материалноправния въпрос, от значение за изхода на спора, свързан с тълкуването и правилното прилагане на чл. 1, ал. 2 от Постановление № 31 на Министерския съвет от 11.02.1994 г. за увеличаване в някои случаи размера на обезщетенията по чл. 222, ал. 3 КТ и по-конкретно – какво следва да бъде правилното тълкуване на понятието „организации и звена на бюджетна издръжка”, както и понятията „бюджетно финансиране” и „бюджетно субсидиране”.
Ответникът по касационната жалба И. Г. М. от [населено място], не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по паричен иск, с цена над 5 000 лв. и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел, че в случая са налице предпоставките на чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 1, ал. 2 ПМС № 31/1994 г. – ищецът от 1968 г. до прекратяване на трудовото му правоотношение на 01.07.2008 г. с ответния медицински университет, е бил преподавател в медицински образователни центрове, респ. лекуващ лекар в тези центрове. Приел е също така, че в последните десет години преди придобиване право на пенсия за изслужено време и старост ищецът е работил по трудов договор с МБАЛ [фирма] и Медицинския университет [населено място] и независимо от извършените структурни промени след 1990 г. на Медицинска академия, то между работодателят на ищеца Висш медицински институт, преобразуван през 1995 г. в Медицински университет [населено място] е налице универсално правоприемство, а на основание чл. 101, ал. 1 и ал. 4 ЗЛЗ Държавна институтска болница „Александровска” е преобразувана в МБАЛ [фирма], поради което и по отношение на двете формирования е налице хипотезата на чл. 123 КТ – запазване на трудовото правоотношение с ищеца при така извършваните преустройства на предприятието. И тъй като и двата правни субекта се финансират/субсидират от държавния бюджет чрез МЗ, процесният случай попада в хипотезата на чл. 1, ал. 2 ПМС № 31/1994 г., поради което е налице основанието по чл. 222, ал. 3, изр. първо, предл. второ КТ, във връзка с чл. 1, ал. 2 ПМС № 31/1994 г., и на ищеца се дължи увеличения размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, което е присъдил със законните последици.
По поставения материалноправен въпрос, който е от значение за изхода на делото, е налице задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК, а именно – решение № 188 от 07.04.2011 г. по гр.д. № 984/2010 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение. В него във връзка с тълкуването на чл. 1 ПМС № 31/1994 г. относно увеличения размер на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ е прието, че структурните и други преобразувания, извършвани в системата на една и съща организационна структура, изразяващи се в обособяване като самостоятелно звено на част от тази структура, изпълняваща специфични задачи, могат да рефлектират върху трудовоправния статут на работника или служителя само в изрично предвидените случаи, но като цяло не могат да обусловят приложение на по-неблагоприятна за него правна норма. Организационното обособяване на част от извършваната дотогава в рамките на общата структура специфична дейност при запазване на персоналния състав и изпълняваната от работника или служителя трудова функция представлява такова преобразуване, при което обособеното занапред като самостоятелен работодател звено встъпва в съществуващите до момента трудови правоотношения, замествайки работодателя и поемайки всички негови права и задължения, вкл. задължението да изплати обезщетенията по чл. 222, ал. 3 КТ. След като трудовото правоотношение на работника или служителя при това преобразуване не е било прекратено и той е продължил да заема същата длъжност и да изпълнява същата трудова функция и при положение, че от момента на преобразуването до момента на придобиване на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст е изминал период по-кратък от 10 години, структурата, в която работникът и служителят е работил преди преобразуването и новообособеното като самостоятелен работодател звено следва да се считат за един и същи работодател по смисъла на чл. 222, ал. 3 КТ. Приетото в обжалваното въззивно решение по поставения правен въпрос от материално естество е в съответствие с тази задължителна съдебна практика, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В тази връзка следва да се отчете, че в случая е без значение тълкуване на понятието „организации и звена на бюджетна издръжка” по см. на чл. 1, ал. 2 ПМС № 31/1994 г., тъй като то не е обуславящо за изхода на делото, но за правна чистота следва да се отбележи, че легално определение на понятието „бюджетни организации” се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на Закона за държавната финансова инспекция, както и в т. 5 на § 1 от ДР на Закона за публичните финанси, в който в т. 5 се съдържа и легалното определение на понятието „бюджетна субсидия”. В заключение направените доводи от касатора обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. А твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 7384 от 12.11.2012 г., постановено по в.гр.д. № 11449 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, АО, ІІІ-Б състав, по касационна жалба с вх. № 126442 от 03.12.2012 г. на Медицински университет [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: