О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 846
София, 2.08. 2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети юли, през две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1* по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от А. П. Г., чрез пълномощника си адв. Г от АК-София, против решение № 139 от 11.06.2009 г., постановено по в.гр.д. № 258/2009 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е отменено решение № 127 от 09.01.2009 г. на Габровския окръжен съд, постановено по гр.д. № 197/2007 г. в частта му, с която е уважен предявеният от А. П. Г., срещу В. В. В. от гр. Г., иск с правно основание чл. 79, във връзка с чл. 44 ЗЗД, за заплащане на сумата 6560 лв., представляваща обезщетение за неизпълнено поето задължение за продажба на недвижим имот. С обжалваното решение е оставено в сила първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен този иск до пълния предявен размер от 30100 лв., както и искът по чл. 86 ЗЗД за сумата от 3000 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е отхвърлен предявеният иск, съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изведеният въпрос е, в кои случаи на едностранни изявления е приложима разпоредбата на чл. 44 ЗЗД, съгласно която правилата относно договорите намират съответно приложение към едностранните волеизявления, в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения.
Ответникът по касационната жалба, В. В. В., чрез повереника си адв. И от АК-Габрово, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основанието за допускане до касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 79 ЗЗД, с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, в противоречие с практиката на съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. В настоящия случай касаторът се позовава на третата хипотеза на цитираната правна норма, а именно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Действително касаторът е извел правен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по който въпрос съдът се е произнесъл в обжалваното решение. Въпросът е свързан с тълкуването на израза „когато законът допуска те да пораждат права и задължения”, инкорпориран в нормата на чл. 44 ЗЗД. Настоящата инстанция счита, че разпоредбата на чл. 44 ЗЗД и в частност цитирания от касатора израз, имат еднозначно, трайно установено приложение в съдебната практика, както и еднозначно тълкуване в правната теория. Едностранните сделки са много и различни/напр. завещание, упълномощаване, отказ от наследство, запис на заповед и т.н./ и правилата относно тях се съдържат в отделни разпоредби, а общата норма на чл. 44 ЗЗД предвижда съответното приложение на правилата за договорите. В случая едностранното обещание за заплащане на обезщетение при неизпълнение на едностранно поето задължение за прехвърляне на недвижим имот, не е от категорията изрично посочени или допускани от закона едностранни волеизявления спрямо които се прилагат правилата за договорите. Това е така, защото обещанието за продажба на недвижим имот не е едностранна сделка по смисъла на чл. 44 ЗЗД, тъй като то не поражда, изменя или прекратява права и задължения, а урежда едно обещание за бъдеще време. Това обещание не прави обещателят длъжник, нито насрещната страна кредитор. Поради това и обещанието за заплащане на обезщетение при неизпълнение на предходното обещание, не представлява едностранна сделка по смисъла на чл. 44 ЗЗД. Освен това няма и посочен закон, който да допуска правилата на договорите да се отнасят за такъв вид обещание.
Отделен остава въпросът, че касаторът само се е позовал на основанието визирано в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а направеното от него изложение изобщо не кореспондира и не се явява обосновка на тази хипотеза. Това е така, тъй като на основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят само е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Тези предпоставки не са налице, тъй като нормата на чл. 44 ЗЗД е ясна и не се нуждае от тълкуване, а по приложението й има установена практика на ВКС.
Наведените твърдения се отнасят по-скоро за евентуална неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, което е основание за касиране на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, но същите не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По тези съображения настоящата инстанция счита, че не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 139 от 11.06.2009 г., постановено по в.гр.д. № 258/2009 г. на Великотърновския апелативен съд, по касационна жалба с вх. № 2* от 24.08.2009 г. на А. П. Г., чрез повереника му адв. Г от АК-София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: