О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1073
София, 11.08.2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети август, през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 174 по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от община П., ч. процесуалния представител юрисконсулт Пл. В. , против решение № 477 от 15.07.2008 г. и допълнително решение № 659 от 12.11.2008 г. по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК /отм./, и двете постановени по гр.д. № 496/2008 г. на П. окръжен съд, ІІІ въззивен състав, с първото от които е оставено в сила решение № 385 от 03.04.2008 г. на П. районен съд, постановено по гр.д. № 947/2007 г., с което е уважен предявения от И. К. Л. от гр. П. срещу община П., иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за сумата 1500 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е отхвърлен искът над тази сума до пълния предявен размер от 3000 лв. С първоинстанционното решение е отхвърлен и предявения от община П. срещу “Б” О. гр. П., обратен иск. С допълнителното решение на въззивния съд е оставена без уважения молбата на община П. за поправка на очевидна фактическа грешка, състояща се в извода на съда, отразен в диспозитива на основното решение, че последното не подлежи на обжалване.
В касационната жалба касаторът поддържа, че постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен иска по чл. 49 ЗЗД и неправилно е отхвърлен предявения от касатора обратен иск срещу третото лице – помагач, е в противоречие практиката на ВКС, основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят сочи и представя съдебна практика – решение № 446 от 19.05.2006 г. по гр.д. № 3225/2005 г. на ІV-б г.о. на ВКС, решение № 205 от 14.02.1974 г. по гр.д. № 2388/1973 г. на І г.о. на ВС, решение № 807 от 04.06.1970 г. по н.д. № 550/1979 г. на ІІ н.о. на ВС и решение № 353 от 16.09.1960 г. по гр.д. № 4840/1960 г. на ІV г.о. на ВС. В изложение към касационната жалба е посочено, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и е извел такъв, а именно кой носи отговорността по чл. 50 ЗЗД.
Ответниците по касационната жалба И. К. Л. и “Б” О. , не представят писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и не изразяват становище по жалбата и по допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с обжалваем интерес над 1000 лв. и е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение се сочи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, значим за изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, а това са – Постановленията на Пленума на Върховния съд, но не и тълкувателните решения на Общото събрание на Гражданската колегия, които служат за ръководство на съдилищата, приети при действието на Закона за устройство на съдилищата/отм./, както и тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд, приети при действието на Закона за съдебната власт, съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ, както и трайно установената съдебна практика. Затова незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. При новата касация Върховният касационен съд може да упражнява правораздавателната си функция – да правораздава по отделни дела само доколкото ч. това той уеднаквява съдебната практика или допринася за развитието на правото. В случая са представени четири решения на ВКС и ВС, които не обуславят трайна съдебна практика, поради което основанието за допускане на касационното обжалване следва да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Както по-горе е посочено, според жалбоподателя въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос относно това кой носи отговорността по чл. 50 ЗЗД, решен в противоречие с приложената практика на ВКС.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в конкретния случай се касае до приложение на разпоредбата на чл. 49 ЗЗД, а не на чл. 50 ЗЗД, тъй като вредата е причинена от управлението и служенето с вещта, а не от действието на самата вещ. Този извод на съда се основава на възприетата от него фактическа обстановка, а именно, управлявайки велосипед, ищцата е попаднала в улична отводнителна шахта, непокрита с предпазна решетка, в резултат на което е паднала и е настъпил вредоносния резултат, поради което тя следва да бъде обезщетена за причинените й вреди от възложителя на работата, в конкретния случай община П.. Вярно е, че съгласно двете разпоредби на ЗЗД, кръгът на лицата, носещи отговорност за непозволеното увреждане е различен, но в случая въззивният съд е приложил материалния закон в съответствие с изложените обстоятелства в исковата молба и събраните по делото доказателства, обсъдени при условията на чл. 188 ГПК/отм./. В случая евентуалната неправилна квалификация на спорното право от съда е основание за касиране на въззивното решение на основание чл. 281, т. 3 ГПК, но не е основание за допускане на касационно обжалване. Такова би било налице, ако съдът е посочил относимия към конкретния случай материален закон и въпреки своя извод не го е приложил. Въззивният съд не е приел, че приложимия закон за настоящия случай е чл. 50 ЗЗД, а е приел, че се касае до гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД, поради което не е налице релевираното от жалбоподателя противоречие с представената от него практика на ВС и ВКС, т.е. не е налице спор, решаван противоречиво от съдилищата.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивните решения, поради което не следва да се допуска касационното им обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивни решения № 477 от 15.07.2008 г., и допълнително решение № 659 от 12.11.2008 г., постановено по реда на чл. 192, ал. 2 ГПК /отм./, и двете постановени по гр.д. № 496/2008 г. на П. окръжен съд, ІІІ въззивен състав, по касационна жалба с вх. № 3352/11.12.2008 г. на община П..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: