О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 770
София, 01.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети май, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 2075 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. Й. Д. от АК-Пловдив, против въззивно решение № 5274 от 16.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 945/2014 г. на Благоевградския окръжен съд, ГО, с което като е потвърдено решение № 3392 от 20.08.2014 г. на Разложкия районен съд, постановено по гр.д. № 274/2014 г., [фирма] е осъдено да заплати на Т. Д. Ч. от [населено място], на основание чл. 226, ал. 2 КТ сумата от 10 200 лв., представляваща обезщетение за незаконно задържане на трудовата му книжка след прекратяване на трудовото правоотношение, за периода 22.04.2011 г. до 12.03.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 25.03.2014 г. до окончателното изплащане. Релевират се касационните основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен искът с правно основание чл. 226, ал. 2 КТ, съдът се е произнесъл по правни въпроси, с твърдението, че са обусловили изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно – следва ли да се приеме, че предвид разпоредбите в КТ за трудовата книжка, има норма, или може да се направи извод, че задължението на работодателя за предаване на трудова книжка след прекратяване на трудовото правоотношение е носимо, а не търсимо; налице ли е законова делегация по чл. 356 КТ, която да предвижда с текст на подзаконов нормативен акт, в случая чл. 6, ал. 3 НТКТС, да бъдат уреждани различни от законовите или допълнителни условия, при неполучаване от работник/служител на трудова книжка след прекратяване на трудовото правоотношение, работодателят да е длъжен да изпраща изрична писмена покана по пощата, за да се освободи от отговорността за обезщетение по чл. 226 КТ; когато работодателят е изпращал свои представители, които да предадат лично трудовата книжка на работника след прекратяване на трудовото правоотношение, но въпреки това тя не е получена, поради отказа на работника/служителя, следва ли работодателят да изпраща впоследствие писмена покана по чл. 6, ал. 3 НТКТС за същото, за да се освободи от отговорността за обезщетение по чл. 226, ал. 3 КТ, или следва да съхранява трудовата книжка съобразно изискването на чл. 8, ал. 1 НТКТС; личното явяване на работника, изпращането на упълномощен негов представител или поне изпращането на негово изрично писмено съгласие за получаване на трудовата книжка по пощата чрез обратна разписка, необходимо условие ли е, за да възникне за работодателя задължението за нейното връщане, а също и да възникне отговорност за обезщетение по чл. 226, ал. 3 КТ при неспазване на писмената форма на уведомяване по чл. 6, ал. 3 НТКТС; следва ли работникът/служителят да докаже, че за него са настъпили вреди, поради неполучаване на трудовата книжка от работодателя след прекратяване на трудовото правоотношение, за да възникне правото му на обезщетение по чл. 226, ал. 2 КТ. Твърди, че е налице и противоречива съдебна практика относно това кога следва да се прилага чл. 6, ал. 3 НТКТС/писмена покана за получаване на трудова книжка/ и кога се прилага чл. 8, ал. 1 НТКТС/съхраняване на трудова книжка от работодателя/, с оглед на възникване на отговорността за обезщетение по чл. 226, ал. 3 КТ, като твърди, че разрешаването му е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Позовава се и представя съдебна практика с твърдението, че приетото от въззивния съд й противоречи, както следва: решение № 553 от 15.07.2010 г. по гр.д. № 206/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 229 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 1875/2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Представените едно въззивно и пет решения на първоинстанционни съдилища, за които липсват данни, че са влезли в сила, не могат да бъдат съобразени, тъй като не съставляват съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, съгласно приетото разрешение в т. 2 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Следователно, в случая релевираните основания за допускане на касационното обжалване са по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Т. Д. Ч. от [населено място], не взема становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 226, ал. 2 КТ, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявения иск за обезщетение, поради незаконно задържане на трудова книжка с правно основание чл. 226, ал. 2, вр. с ал. 3 КТ в присъдения размер, въззивният съд е приел, че за исковия период 21.04.2011 г. – когато е било прекратено трудовото правоотношение с ищеца, до 12.03.2014 г. – когато трудовата му книжка е била върната, работодателят незаконно я е задържал, поради което му дължи обезщетение по чл. 226, ал. 2 КТ в размер на определеното в чл. 226, ал. 3 КТ, без да се доказват вреди от несвоевременното предаване на трудовата книжка, тъй като тяхното настъпване е презумирано от закона.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане до касационен контрол на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Това е така, защото повдигнатите от касатора четири правни въпроса не са правнорелевантни, тъй като не обуславят крайното решение. В случая е без значение за изхода на делото обстоятелството дали на работника или служителя се дължи обезщетение за вреди по чл. 226, ал. 2 КТ, ако той не потърси трудовата си книжка, тъй като установените по делото обстоятелства, обусловили извода на въззивния съд за основателност на иска са други. Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, според която, за да е налице основанието на чл. 226, ал. 2 КТ за ангажиране отговорността на работодателя за имуществени вреди е необходимо той да не е изпълнил задълженията си по чл. 350, ал. 1 КТ и чл. 6, ал. 3 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж (ДВ, бр. 102 от 1993 г.) да предаде незабавно на работника или служителя трудовата книжка след прекратяването на трудовото правоотношение, в която насока се е позовал и на задължителна съдебна практика, установена по реда на чл. 290 и сл. ГПК. В този аспект и в конкретния случай настоящият състав на ВКС намира също така, че според установената съдебна практика задържането на трудовата книжка не може да се обосновава с неизпълнение на други задължения на работника или служителя – в конкретния случай за дължимост на сумата от 8 533 лв. клиентски вземания, които ищецът е задържал, предвид показанията на св. Й. Ц., главен счетоводител в ответното дружество, депозирани в с.з. на 18.07.2014 г. по гр.д. № 274/2014 г на Разложкия районен съд, във връзка с което представители на работодателя са търсили ищеца. Следва да се отбележи, че тези задължения на работодателя и на работника или служителя не са насрещни, нито еквивалентни. Между тях липсва такава връзка, която може да обуслови изпълнението на едното в зависимост от изпълнението на другото. В тази връзка, поставените от касатора правни въпроси от 1 до 4 освен че не се явяват от значение за изхода на делото, са формулирани и некоректно, предвид установеното по делото. По повдигнатият от касатора въпрос – следва ли работникът/служителят да докаже, че за него са настъпили вреди, поради неполучаване на трудовата книжка от работодателя след прекратяване на трудовото правоотношение, за да възникне правото му на обезщетение по чл. 226, ал. 2 КТ, приетото от въззивния съд, че работодателят дължи обезщетение по чл. 226, ал. 2 КТ в размер на определеното в чл. 226, ал. 3 КТ, без да се доказват вреди от несвоевременното предаване на трудовата книжка, тъй като тяхното настъпване е презумирано от закона, е в съответствие със задължителната съдебна практика, установена по реда на чл. 290 и сл. ГПК, а именно – решение № 519 от 09.01.2012 г. по гр.д. № 1741/2010 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 73 от 13.03.2014 г. по гр.д. № 1372/2011 г. на ВКС, ІV г.о. и др. Съгласно тази съдебна практика непредаването на трудовата книжка на работника от страна на работодателя препятства работника да постъпи на работа при друг работодател, съответно – да реализира трудов доход, поради което законът презумира настъпилите от незаконното задържане вреди. Когато обстоятелството, че в периода на задържането на трудовата книжка работникът не е реализирал социално осигурен доход се оспорва от работодателя, то в негова тежест е да установявани, че работникът е реализирал доход и в какъв размер. Съгласно чл. 226, ал.3, пр. 2-ро КТ, обезщетението за незаконно задържане на трудовата книжка на работника след прекратяване на трудовото му правоотношение е в размер на брутното му трудово възнаграждение от деня на прекратяване на трудовия договор до предаване на трудовата книжка, т.е. размерът на обезщетението е нормативно определен. Въпросът – кога следва да се прилага чл. 6, ал. 3 НТКТС/писмена покана за получаване на трудова книжка/ и кога се прилага чл. 8, ал. 1 НТКТС/съхраняване на трудова книжка от работодателя/, с оглед на възникване на отговорността за обезщетение по чл. 226, ал. 3 КТ, в случая не се явява обуславящ за изхода на делото, поради което по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В заключение, следва да се отбележи, че твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на допустимостта на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед на горното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5274 от 16.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 945/2014 г. на Благоевградския окръжен съд, ГО, по касационна жалба вх. № 598/20.02.2015 г. на [фирма] [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: