1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 242
София, 25.02. 2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети февруари, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1042 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Ж. С. Н. и И. И. Й., и двамата от[населено място], чрез пълномощника им адв. Н. К. от АК-С. З., против въззивно решение № 66 от 31.03.2010 г., постановено по в.гр.д. № 16/2010 г. на С. окръжен съд, с което е отменено решение № 8 от 26.10.2009 г. на С. районен съд, постановено по гр.д. № 377/2009 г., в частите му, с които са уважени предявените искове с правно основание чл. 200 КТ, от Ж. С. Н., срещу [фирма][населено място], за сумата над 11263 лв. до уважения размер от 20000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди и от И. И. Й., срещу [фирма], за сумата над 8763 лв. до уважения размер от 18000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на настъпилата смърт на наследодателя им И. Й. Н., починал при трудова злополука на 17.07.2008 г. С обжалваното решение исковете са отхвърлени в посочените размери и е оставено в сила първоинстанционното решение в останалата му част.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите поддържат, че с постановеното решение на въззивния съд, в частта му, с която неправилно са отхвърлени предявените от тях искове в посочените размери, съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е конкретизиран процесуалноправен въпрос, а са изведени материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 201, ал. 2 КТ – а именно, допусната ли е груба небрежност от страна на пострадалия работник за настъпването на трудовата злополука, в резултат на която е причинена смъртта му и приложен ли е принципа за справедливо репариране на претърпените вреди от касаторите по чл. 52 ЗЗД. В подкрепа на твърденията си жалбоподателите са представили съдебни решения, както следва: Решение № 1112 от 01.10.2008 г. по гр.д. № 5086/2007 г. на V ГО на ВКС, Решение № 207 от 28.02.2006 г. ІІІ ГО на ВКС и Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС.
Ответникът по касационната жалба, [фирма],[населено място], чрез пълномощника му адв. Й. М. от АК-С. З., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяеми искове по чл. 200 КТ, с обжалваем интерес над 1000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявените искове с правно основание чл. 200 КТ в посочените размери, въззивният съд е приел, че ответникът е доказал наличието на предпоставките по чл. 201, ал. 2 КТ, т.е. че наследодателят на ищците е проявил груба небрежност при изпълнение на възложената му дейност, а именно нарушил е инструкциите за безопасност на труда, което нарушение е в пряка причинна връзка с трудовата злополука, причинила неговата смърт. Приел е, че основна причина довела до смъртта на И. Н. е самоволно извършване на работа от него извън определения наряд без да изпълни нареждането на отговорния ръководител на работата да не се отделя от бригадата. Същият без издаване на нужното нареждане и поради недоглеждане е допуснал грешка като сам е започнал работа не на обезопасения ВЛ бкV “Видин и М.”, определена в наряд № 17/17.07.2008 г., а на друг въздушен електропровод, който е бил под напрежение и не е бил обект на този наряд, т.е. налице е самоволно извършване от негова страна на работа извън определената в цитирания наряд, поради прибързани действия и недоглеждане, в резултат на което при хващане на проводника бил поразен от електрическия ток, паднал на земята и починал. Съдът е приел, че със своите действия, извършени при нарушаване на действащите правила и норми по охрана на труда пострадалият Н. е проявил груба небрежност като е допринесъл за вредоносния резултат в съотношение на ? , поради което и дължимото обезщетение на неговите наследници за причинените им неимуществени вреди от страна на предприятието работодател следва да бъде намалено съразмерно с този процент на съпричиняване от страна на пострадалия работник.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тя е задължителна.
В конкретния случай жалбоподателите са посочили като такъв материалноправен въпрос, по който е следвало да се произнесе въззивния съд, а именно прилагането на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, относно съпричиняването на вредите, с оглед намаляването на имуществената отговорност на предприятието-работодател. Действително въззивният съд е приел, че с оглед събраните по делото доказателства, са налице предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, тъй като пострадалият е допринесъл за трудовата злополука като е допуснал груба небрежност при изпълнение на трудовите функции и е приел съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия работник в размер на 1/2. Правилността или не на този извод на съда е основание за осъществяване на касационен контрол върху обжалваното решение, на основание чл. 281, т. 3 ГПК, но не обосновава твърдението, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС. Вторият материалноправен въпрос според жалбоподателите е определяне размера на дължимото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, като не се обосновава в какво се състои противоречието между практиката на ВКС и произнасянето на съда по този въпрос в обжалваното решение. Твърдението е, че размерът на обезщетението е занижен и не отговаря на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и на събраните по делото доказателства. По делото е представена задължителна съдебна практика, а именно Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, но в случая то не е относимо към поставения от касаторите въпрос. Точка 8 на цитираното Постановление действително се отнася до приложението на чл. 52 ЗЗД, касаещ справедливото обезщетяване на претърпените вреди от деликта, но в обжалваното решение този въпрос е решен така, както е поискано в исковата молба. Намалението на претендираното обезщетение за причинени неимуществени вреди на касаторите в резултат от смъртта на техния наследодател при трудовата злополука се получава след приспадане на изплатеното застрахователно обезщетение и приетия процент на съпричиняване от страна на пострадалия след приложение на чл. 201, ал. 2 КТ, т.е. съдът е приел за основателни исковете по чл. 200 КТ в размерите, в които са предявени, но по-малките суми се получават след приспадане на изплатеното застрахователно обезщетение и процента на съпричиняване от страна на пострадалия, поради което не е налице основанието за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изхода на спора, който е решаван противоречиво от съдилищата.
Според жалбоподателите, посоченият по-горе материалноправен въпрос за приложението на чл. 201, ал. 2 КТ, по който се е произнесъл въззивният съд, се решава противоречиво от съдилищата – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, което се основава на представените две съдебни решения на отделни състави на ВКС, описани по-горе.
Настоящата инстанция счита, че касаторите не са доказали наличие на противоречие в практиката на съдилищата относно приложението на чл. 201, ал. 2 КТ. За противоречиво прилагане на тази разпоредба по всяко конкретно дело следва да са налице доказателства за проявена груба небрежност от страна на работника, която да е в причинно-следствена връзка с настъпилата трудова злополука, съдът да е достигнал до този извод и въпреки това да не е приложил чл. 201, ал. 2 КТ. Представените от жалбоподателите съдебни решения не дават основание да се направи този извод. Направените доводи от касаторите по приложението на чл. 201, ал. 2 КТ обосновават касационни оплаквания относно порочността на постановеното въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. А твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Жалбоподателите не са формулирали изрично въпросите от матералноправен или процесуалноправен характер, по които съдът се е произнесъл, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. От изложението на касаторите, може да се извлече позоваването им на такива въпроси като приложение разпоредбите на чл. 52 ЗЗД и чл. 201, ал. 2 КТ. Твърдението за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по тези въпроси по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК би било налице, ако произнасянето на съда по тях би допринесло за развитие на правната наука, ако представлява нов принос в прилагането на закона, ако е свързано с тълкуване на закона – на неясни и непълни правни норми, с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата. Посочените по-горе норми имат трайна, постоянна и непротиворечива съдебна практика, не са налице основания за изменението на тази практика, нито се нуждаят от ново тълкуване. Утвърждаването на принципа за справедливо и точно разрешаване на всеки спор не се извършва чрез обжалване на всички въззивни решения, а се осъществява чрез еднаквото и безпротиворечиво прилагане на относимите правни норми.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което не следва да се допуска касационното му обжалване.
При този изход на спора касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата направените разноски за настоящото производство в размер на 400 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 66 от 31.03.2010 г., постановено по в.гр.д. № 16/2010 г. на С. окръжен съд, по касационната жалба с вх. № 6630 от 12.05.2010 г. на Ж. С. Н. и И. И. Й., и двамата от[населено място].
ОСЪЖДА Ж. С. Н. и И. И. Й., и двамата от[населено място] да заплатят на [фирма],[населено място] направените по делото разноски за настоящата инстанция в размер на 400/четиристотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: