О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1547
София, 29.12. 2009 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми декември, през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА Д. <Димитрова&@Д.
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1* по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. А. Ф. от гр. П., чрез повереника си адв. Л от АК- П. , против решение № 428 от 09.03.2009 г., постановено по гр.д. № 2* по описа за 2008 г. на Пловдивския окръжен съд, ГК, с което е оставено в сила решение № 82 от 13.06.2008 г., постановено по гр.д. № 3375/2006 г. на Пловдивския районен съд, с което са уважени предявените от Н. Д. К. и М. Д. К., и двамата от гр. П., против М. А. Ф., субективно и обективно съединени искове по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, за обявяване за окончателен на сключения между страните на 11.09.2006 г. предварителен договор за продажба на два недвижими имота, находящи се в м. “Д”, в землището на с. Б., Община Р., Пловдивска област, единият от които съставлява УПИ *жилищно строителство, с площ от 0,545 дка, при съседи: УПИ * жилищно строителство, УПИ * жилищно строителство, имот № 0* на насл. на В, полски път на Община Р. и имот № 0* на М. А. Ф., а вторият съставлява имот № 0* с площ от 0,024 дка, отразен като разширение на полски път № 0* с 2 м., при съседи: имот № 0*-поземлен имот на П. С. Ч. , № 0*-полски път на Община Р., № 0*-нива на насл. на В и № 0*-индивидуално застрояване на М. А. Ф., с продажна цена от 11 000 евро.
Касаторката поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Към касационната жалба е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторката сочи като основание за допускане на касационното обжалване хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, без същият въпрос да бъде конкретизиран. В подкрепа на твърденията си, касаторката посочва и представя решение № 932 от 04.10.1995 г. по гр.д. № 244/1995 г. на ІІ ГО на ВКС, решение № 1* от 01.11.2000 г. по гр.д. № 57/2000 г. на ІІ ГО на ВКС и решение № 452 от 22.03.2000 г. по гр.д. № 994/1999 г. на V ГО на ВКС.
Ответниците по касационната жалба, Н. Д. К. и М. Д. К., чрез повереника си адв. Р от АК- П. , в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорват жалбата и изразяват становище за недопускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд с обжалваем интерес над 1000 лв. и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, значим за изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, а това са – Постановленията на Пленума на Върховния съд, но не и тълкувателните решения на Общото събрание на Гражданската колегия, които служат за ръководство на съдилищата, приети при действието на Закона за устройство на съдилищата/отм./, както и тълкувателните решения на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд, приети при действието на Закона за съдебната власт, съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ. Затова незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. При новата касация Върховният касационен съд може да упражнява правораздавателната си функция – да правораздава по отделни дела само доколкото чрез това той уеднаквява съдебната практика или допринася за развитието на правото. В случая са представени три решения на ВКС, които не обуславят трайна съдебна практика по приложението на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, поради което основанието за допускане на касационното обжалване следва да се квалифицира по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Жалбоподателката не е формулирала материалноправен въпрос, за който твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. От съдържанието на касационната жалба може да бъде изведен такъв, а именно – следва ли да бъде обявен за окончателен предварителен договор за продажба на недвижим имот в случаите, когато обещателят е собственик само на идеална част от него към момента на сключването на предварителния договор. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че към момента на постановяването на съдебното решение ответницата-касатор е била изключителен собственик на процесните имоти, предмет на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Този извод съда се основава на събраните по делото доказателства, а именно, че по силата на договор за доброволна делба от 20.09.2006 г. ответницата касатор е станала собственик на процесните имоти и тази дата предхожда не само датата на постановяването на първоинстанционното решение, а и датата на завеждането на исковата молба – 07.11.2006 г. Представените от касаторката съдебни решения от практиката на ВКС са неотносими към настоящия случай. Това е така, защото с тях касационната инстанция се произнася по случаи, в които собственикът на имота го е отчуждил в полза на трето лице след сключването на предварителния договор, или собственикът е владелец само на идеална част от имота, за която няма пречка предварителният договор да бъде обявен за окончателен. Посочените две хипотези не се отнасят към настоящия случай, а касаторката не е доказала твърдението си, че обжалваното решение, с което въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за изхода на спора, е решаван противоречиво от съдилищата, в частност от ВКС. В конкретния случай допускането на касационно обжалване се обосновава основно с визираните в чл. 281, т. 3 ГПК основания за неправилност на обжалваното решение. А твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, както и съществени нарушения на съдопроизводствените правила не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Тези основания касаят правилността на обжалваното решение при разглеждане на касационната жалба по същество, но не са основания за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение е постановено в съответствие с трайно установената и безпротиворечива съдебна практика по приложението на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, поради което не е налице приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационното му обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 428 от 09.03.2009 г., постановено по гр.д. № 2* по описа за 2008 г. на Пловдивския окръжен съд по касационна жалба с вх. № 9* от 07.05.2009 г. на М. А. Ф. от гр. П..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: