5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 634
С., 10.10. 2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 28 септември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: С. Д.
В. П.
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 2511/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. С. Х. чрез пълномощник адв. К. С. Адвокатска колегия [населено място] против въззивно решение № 62 от 23.03.2016г. по в. гр. дело № 66/2016г. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 227 от 13.11.2015г. по гр. дело № 46/2015г. на Габровски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 49 ЗЗД за разликата над 2500 лв. до 25100 лв. претърпени неимуществени вреди, заедно със законна лихва от 20.02.2015г. до окончателното плащане.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правните въпроси – изпълнил ли е въззивният съд задължението си по чл. 269 ГПК за се произнесе по всички изложени в жалбата пороци на първоинстанционното решение, когато не взема под внимание при определяне размера на обезщетението по справедливост същността и последиците от преживяната и доказана тежка стресова психична травма; при определяне размера на обезщетението съобразил ли се е въззивният съд с задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановлението на Пленума на Върховния съд № 4/1968г. Жалбоподателят представя съдебна практика на Върховния касационен съд, чрез която обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Ответникът Община [населено място] чрез юрисконсулт П. в писмен отговор оспорва касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 49 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
В изложението се поставя процесуалноправният въпрос по приложението на чл. 269 ГПК с твърдение, че въззивната инстанция не е отговорила на оплакванията посочени във въззивната жалба. Въпросът е поставен в контекста на материалноправния въпрос за прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, който бил нарушен, поради необсъждане на наведените от жалбоподателя оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, относно занижения размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
Въпросите са включени в предмета на спора и имат отношение към решаващите мотиви на съда за неговия изход, но с обжалваното решение не са разрешени в противоречие с представената от жалбоподателя съдебна практика и цитираното П. № 4/1968г.
Разпоредбата на чл. 269 ГПК определя правомощията на въззивния съд – „въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата”.
Според задължителната съдебна практика, въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, като може да обяви служебно нищожността му и в необжалваната част. В. съд следи служебно за допустимостта на първоинстанционното решение, но може да го обезсили само в обжалваната му част. Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд е обвързан от посочените в жалбата пороци. Надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касационно обжалване на въззивното решение. Изключение от забраната за служебна проверка на правилността на първоинстанционното решение е допустимо единствено при прилагане на императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушаване не е въведено като основание за обжалване. В този смисъл решения по гр. дело № 4492/2014г., трето г. о., ВКС, гр. дело № 5688/2014г., четвърто г. о., ВКС, гр. дело № 1036/2009г., четвърто г. о., ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
С обжалваното решение съдът не се отклонил от посочената съдебна практика, като се е придържал към предметния обхват на въззивната жалба. С решението е даден отговор на всички оплаквания въведени с въззивната жалба на ищеца – относно неправилна правна квалификация с твърдения, че квалификацията е по чл. 50 ЗЗД, а не по чл. 49 ЗЗД и относно неправилност на решението при определяне размера на обезщетението, поради необсъждането на факта, че падналия на пътното платно скален отломък е бил възприет от пострадалия като човек и свързаните с тази представа негативни изживявания.
При определяне размера на обезщетението съдът изрично е посочил, че неимуществените вреди, като претърпени болки и страдания, зависят от характера на увреждането или застрашеното благо, емоционалните страдания, интензивността и продължителността на негативните изживявания, възрастта на лицето; подчертана е и необходимостта от установяването на пряка и непосредствена причинна връзка между претърпените морални вреди и преживяното ПТП. Като е изходил от наведените в исковата молба обстоятелства, описващи непосредствените негативните преживявания на ищеца породени от претърпения пътен инцидент, във връзка с наведените в жалбата оплаквания за необсъдени от първия съд определени факти, въззивният съд е приел, че в случая няма пряка и непосредствена причинна връзка между това да самокатастрофиращ в скала и да изпиташ болки и страдания от това, че си помислил, че си убил човек, което не е обичайна и закономерна последица. Прието е, че при сблъсъка на МПС, управлявано от ищеца, с падналата на пътя скала е налице пряка и непосредствена причинна връзка между ПТП и създалата се реална опасност за живота на ищеца. Преживените от тази опасност болки и страдания е преценено, че следва да се компенсират със сумата от 2500 лв., присъдена с първоинстанционното решение.
Обезщетението за неимуществени вреди е присъдено за създалата се реална опасност за живота на ищеца, при внезапното падане на скалата и последвалия удар в нея, като обичайна и закономерна последица от събитието и стресогенен фактор отключващ постравматично стресово разстройство. В този смисъл е даденото обяснение от вещото лице по изслушаната съдебно- психиатрична експертиза. Обезщетението е присъдено за тези болки и страдания, преценени че се намират в пряка причинна връзка с претърпения пътен инцидент, въпреки че в исковата молба ищецът е свързал моралните си вреди основно с мислите си, че при сблъсъка в скалата помислил, че е убил човек, което само по себе си, след като се устави, че това не е така, не би могло да има интензитета на негативните преживявания, на които се позовава ищецът. В този смисъл присъденото обезщетение не се явява занижено.
Решаващите мотиви на съда, по приложението на чл. 52 ЗЗД, не влизат в противоречие с т. 11 на П. № № 4/1968г., според което при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочат конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Съдът е изпълнил тези изисквания.
Представената от жалбоподателя съдебна практика също не обосновава основание за допускане на касационно обжалване, тъй като справедливостта, като критерии за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, дефинитивно определена в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, включва конкретни факти, които за всеки отделен случай са различни и в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие. След като размерът на обезщетението е обусловен от конкретните факти и обстоятелства, които за всеки отделен случай са различни, конкретната сума не е признак, по който може да се изведе противоречие на обжалваното решение с цитираната и представена от жалбоподателя съдебна практиката на Върховния касационен съд.
Предвид изложеното по поставените правни въпроси не се установява приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С писмения отговор ответникът Община [населено място] е поискал присъждането на юрисконсулско възнаграждение, което на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба за минималните размери на адвокатското възнаграждение, съдът намира, че се дължи в размер на 500 лв., които жалбоподателят ще следва да заплати на другата страна за настоящето производство.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 62 от 23.03.2016г. по в. гр. дело № 66/2016г. на Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА В. С. Х. да заплати на Община [населено място] съдебни разноски за настоящето производство в размер на 500 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ