4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 999
С. 17.07. 2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, ГК, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми юни, две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ:Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
изслуша докладваното от съдията Б. гр. дело № 446/2012 г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. С. Ч., подадена от пълномощника – адвокат Е. С. срещу въззивно решение № 121 от 11.01.2012 г. по гр. дело № 215/2011 г. на Разградския окръжен съд, с което е отменено решение № 138 от 3.06.2011 г. по гр.д. № 77/2011 г. на Разградския районен съд и е постановено ново, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против Държавно горско стопанство, [населено място], сега ТП на “С. държавно предприятие”, [населено място] иск с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от ексцес на професионално заболяване, в размер 70000 лв.
В изложението за допускане на касационно обжалване се поддържа, че по въпросите: за отговорността на правоприемника за задължения към работници, възникнали преди преустройството; ако ответникът е пропуснал сроковете по чл.131-133 ГПК съдът следва ли да съобрази по-късно представените от него доказателства и изразените възражения и становище и кога съдът постановява неприсъствено решение и следва ли да изложи мотиви при отказ да уважи искането за такъв акт е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Представени са съдебни решения.
В писмения отговор на ответната страна “С. държавно предприятие” ДП, [населено място], чрез пълномощника си изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. По поставените въпроси съдът се е произнесъл в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, както и че посочените от жалбоподателя прави норми са ясни и не се нуждаят от тълкуване.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е процесуално допустима.
За да отмени първоинстанционното решение и отхвърли предявеният от Х. С. Ч. срещу Държавно горско стопанство, [населено място], ТП на “С. държавно предприятие” ДП, [населено място] иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпяни в резултат на влошаване на здравословното му състояние, в размер на 70 000 лв. Разградският окръжен съд е приел, че ответника не е пасивно материалноправно легитимиран за отговаря тези вреди. Изложил е съображения, че жалбоподателят е работил на длъжност “секач-моторист по дърводобива” в Горско стопанство , [населено място] в периода 1976-1981 г. С протокол на Д. е признат професионалния характер на заболяването “вибрационна болест І-ІІ стадий” . С влязло в сила решение по гр.д. № 37/1990 г. Горско стопанство, [населено място] е осъдено да заплати на жалбоподателя обезщетение за претърпяни неимуществени вреди от професионалното заболяване в размер на 4000 лв.С експертно решение на ТЕЛК № 3139/10.09.2009 г. заболяването е определено като “вибрационна болест ІІІ стадий”. Приел е, че съгласно заповед № РД 41-41 от 22.01.1999 на министъра на земеделието, горите и аграрната реформа, издадена на основание § 5 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за горите / ДВ бр.125/1997 г./ Горско стопанство – Р. е преструктурирано в Държавно лесничейство-Р. и [фирма], [населено място], като дейността по дърводобива развивана от Горско стопанство, [населено място] е преминала в новообразуваното дружество [фирма], [населено място]. Въз основа на това е изведен изводът, че съгласно разпоредбата на чл.123, ал.1, т.3 и ал.4 КТ солидарна отговорност се предвижда за работодател прехвърлител и работодател приобретател, но не и за двамата приобретатели на различни дейности от едно съществуващо предприятие.
По поставения правен въпрос за отговорността на правоприемника за задължения към работници, възникнали преди преустройството с оглед приложението на чл.123, ал.4, т.2 КТ не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Представените съдебни решения от 28.03.2002 г. по гр.д. № 875/2001г. на БОС; от 31.01.2003 г. по гр.д. № 52/2002 г. на БАС и от 7.02.2005 г. по гр.д. № 1659/2003 г. на ВКС, ІІІ г.о. са неотносими към случая, тъй като в тях се дава разрешение по приложението на чл.123, ал.2, т.3 КТ /ред.ДВ бр.100/1992 г./, съгласно която при разпределяне на дейността на предприятието между няколко предприятия отговарят солидарно предприятията към които преминава дейността. Действащата към момента на предявяване на исковата молба редакция на чл.123, ал.2 КТ е, че правата и задълженията на работодателя прехвърлител преди промяната, които произтичат от трудовите задължения към датата на промяната, се прехвърлят на новия работодател приобретател, а съгласно ал.4, т.2 за задълженията към работника или служителя, възникнали преди промяната по ал.1 отговарят солидарно работодателят прехвърлител и работодателят приобретател. Даденото от въззивния съд разрешение, че ответникът не е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по иска по чл.200, ал.1 КТ, тъй като не е работодател приобретател, каквито са твърденията на жалбоподателя е в съответствие с разпоредбата на чл.123, ал.4, т.2 КТ. Според посочената разпоредба за задълженията към работника или служителя, възникнали преди промяната по ал. 1, отговаря: при сливане или вливане на предприятия и при промяна на правно-организационната форма – работодателят приобретател, а в останалите случаи – солидарно работодателят прехвърлител и работодателят приобретател. Разпоредбата е ясна и не се нуждае от тълкуване, а по приложението има непротиворечива съдебна практика , която не се нуждае от промяна.
Поставените въпроси: когато ответникът е пропуснал сроковете по чл.131-133 ГПК съдът следва ли да съобрази по-късно представените от него доказателства и изразените възражения и становище и кога съдът постановява неприсъствено решение и следва ли да изложи мотиви при отказ да уважи искането за такъв акт не са обуславящи за изхода на делото. Решаващите изводи на въззивния съд за отхвърляне на иска са, че ответникът не е работодател приобретател на прекратеното Горско стопанство, [населено място], тъй като към него през 1999 г., когато е разделена дейността не е преминала тази по дърводобив, т.е че не е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по предявеният иск. Предвид на това по тези въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като те не са се отразили на решаващите мотиви на съда при постановяване на обжалваното решение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 121 от 11.01.2012 г. по гр. дело № 215/2011 г. на Разградския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: