ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№184
София, 26.02. 2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 23 февруари две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Любка Богданова
Светла Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 5386/2008 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата Л. П. В. и по касационна жалба на ответника Т. Г. Т. против въззивното решение на Софийски градски съд от 31.03.2008 год. по гр. д. № 1330/2007 год., с което е оставено в сила решение от 23.01.2007 год. по гр. д. № 928/1999 год. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени претенциите на двете страните по чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) за възлагане на допуснатия до делба недвижим имот, представляващ апартамент № 25 в гр. С., ж.к. „Б”, бл. 38, вх. А, ет. 5, състоящ се от две стаи, дневна, столова, кухня и сервизни помещения, застроен на 88,51 кв. м при посочени съседи, заедно с избено помещение № 13 при посочени съседи с 1,296% идеални части от общите части на сградата и правото на строеж и на основание чл. 288, ал. 1 ГПК (отм.) описаният недвижим имот е изнесен на публична продан, съставен е и обявен за окончателен разделителен протокол за делба на движими вещи в дял първи и дял втори, подробни описани в диспозитива на решението, отхвърлена е претенцията на ищцата по чл. 286 ГПК (отм.) във вр. с чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата 5000 лв. обезщетение за лишаване от ползуване на посочения апартамент за периода 10.12.1997 г – 21.10.2005 г., отхвърлени са и претенциите й по чл. 286 ГПК (отм.) във вр. с чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумите 2454,50 лв., 500 лв. и 11394,50 лв. представляващи суми изплатени с нейни лични средства за погасяване на заем отпуснат за изплащане на апартамента, ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 288 ГПК(отм.) във вр. с чл. 59 ЗЗД 11,27 лв. (деноминирани) и претенцията на ответника е отхвърлена до пълния претендиран размер 101040 лв. Ищцата обжалва решението в частта, с която са отхвърлени претенцийте по чл. 286 ГПК (отм.) във вр. с чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 59 ЗЗД, ответникът в частта, с която е отхвърлена претенцията му по чл. 286 ГПК (отм.) във вр. с чл. 59 ЗЗД за разлита до пълния предявен размер.
В изложение по допускане на касационно обжалване ищцата Л. П. В. е изложила съществен процесуалноправен въпрос – необсъждане от въззивния съд на част от доказателствата и на възраженията и, като страната в процеса, довело до неправилност на решението, постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
В изложение по допускане на касационно обжалване ответникът Т. Г. Т. поставя като съществен материалноправен въпрос приложението на чл. 59 ЗЗД в отношенията между бивши съпрузи, когато се касае до недвижим имот и свързаното с това „икономическото изравняване” при изплащане на банков заем по действителната стойност на придобитото. Поддържа, че въпросът е решен в противоречие с представена съдебна практика и има значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.
В писмен отговор по касационната жалба на ответника Л. П. В. поддържа съображения за неоснователност по съществото на спора.
Т. Г. Т. не е подал писмен отговор по касационната жалба на ищцата.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение, в частта по уреждане на сметки по чл. 286 ГПК (отм.) в делбено производство, както и че обжалваемият интерес не е под 1000 лв., намира, че касационните жалби са допустими, подадени са в срок и са редовни.
По изложението за допускане на касационно обжалване на ищцата Л. П. В..
В изложението се повдига, като съществен процесуалноправен въпрос, за който се твърди, че е разрешен в противоречие със съдебната практика на Върховния касационен съд – необсъждането на всички доказателства по делото, доводите и възраженията на ищцата, отнесени към правилността на решението. В този смисъл изложението съдържа съображения по – скоро относими към основанията по чл. 281 ГПК, отколкото към приложното поле по чл. 280, ал. 1 ГПК по допускане на касационно обжалване. Доколкото обаче се поставя въпроса за приложението на чл. чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) задължаващ съда да прецени всички доказателства по делото, следва да се отбележи следното. Цитираната разпоредба задължава съда да обсъди само относимите и допустими към спора факти и доказателства, като неизпълнението на това задължение съставлява съществено процесуално нарушение, само когато се е отразило върху правилността на решението. В конкретния случай въззивният съд в по – сбита форма е изложил мотиви, които съдържат преценка на доказателствата, върху които е изградил фактическите си констатаций, че определени факти не са се осъществили така, както е твърдяла ищцата, подвел е тези констатаций под правната норма и така е стигнал до извод, че претенцийте по чл. 31, ал. 2 ЗС и по чл. 59 ЗЗД, за три парични суми не покриват съставите на цитираните разпоредби. В този смисъл въззивното решение не е постановено в противоречие със задължителната съдебната практика на Върховния касационен съд, изискваща съда да обсъди всички правно -релевантни за спора доказателства, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложението за допускане на касационно обжалване от ответника Т. Г. Т..
Повдигнатият съществен материално – правен въпрос в изложението на ответника, касае възможността за актуализиране на дължимата суми по чл. 59 ЗЗД по цени, не към момента на престирането, а към настоящият момент с твърдение, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото и че е разрешен от съда в противоречие с представена съдебна практика – приложно поле по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Въпроса е поставен във връзка с претенцията на ответника по чл. 59 ЗЗД за внесени от него лични средства при погасяване на заема по придобиването на допуснатия до делба апартамент с искане, сумата да му бъде присъдена, като процентно съотношение към настоящата средна пазарна стойност на имота, при твърдение, че е изплатил 84,28% от стойността на апартамента и решението на съда за неоснователност на претенцията приел, че на ответника, ползващ се от закрилата на чл. 59 ЗЗД, се държи сумата, с която той реално е обеднял, а това са 11 268 лв.(неденоминирани), след деноминацията 11,27 лв., както и че законът и задължителната съдебната практика не допускат осъвременяване на дълга, чрез съотнасяне, съизмеряване на дадена парична стойност от предходен момент с парична стойност към днешна дата.
Въпросът не е разрешен от съда в противоречие със задължителната съдебна практика на Върховния съд установена в Постановление № 1/28.05.1979 год. на Пленума на ВС и Тълкувателно решение № 2/97 год. на ОСГК на ВКС – приложно поле по чл. 280, ал. 1 , т. 1 ГПК, не е разрешен в противоречие с представената съдебна практика, като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, не е и от значение за точното прилагане на закона и развитието на право – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по въпроса към кой момент са определя размера на обезщетението по чл. 59 ЗЗД и кога се допуска валоризация на парично вземане има задължителна съдебна практика и решението не е постановено в противоречие на тази практика.
В случаите на чл. 59, ал. 1 ЗЗД се дължи връщане на по -малката сума между обедняването и обогатяването (ППВС № 1/79 год.). Страната ползваща се от закрилата на чл. 59 ЗЗД може да получи само сумата, с което се е обеднила. Това предвижда самият текст – който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Според т. 4 на Тълкувателно решение № 2/97 год. на ОСГК на ВСК не е допустимо осъвременяване на задължението от съдилищата при промяна на курсовата стойност на лева, освен ако не е уговорена между страните валоризационна клауза (в случая отговорността на ищцата не е договорна) или страната може да се позове на валоризационна норма предвидена в закон, каквато норма в случая не е предвидена. Представената от страна съдебна практика не влиза в противоречие с приетото от съд. Решението по гр. д. № 124/1995 год. на ВКС постановява, че кредитора – сънаследник не може да предяви претенций за валоризация и индексация на заплатените от него суми, а решението по гр. д. № 910/1998 год. на ВКС, касае приложението на чл. 19 СК и чл. 21 СК и постановява, че придобитото имущество има правното положение на средствата, които са разходвани за придобиването му и няма отношение към поставения в изложението материалноправен въпрос.
При тези съображения, следва да се приеме, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на съдебното решение в обжалваните му части в трите хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 31.03.2008 год. по гр. д. № 1330/2007 год. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ