ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№909
София, 17.07. 2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 15 юли две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Любка Богданова
Светла Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 675/2009 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. В. А. против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 142 от 03.10.2008 год. по гр. д. № 289/2008 год., с което е оставено в сила решение от 04.04.2008 год. по гр. д. № 1057/2007 год. на Варненския окръжен съд, с което са отхвърлени исковете на жалбоподателя против В. Д. К. за заплащане на сумата 12500 лв. обезщетение за неимуществени вреди изразяващи се в болки и страдания причинени от нараняване с лек автомобил на ответника на 01.02.2003 год. на основание чл. 45 ЗЗД, ведно с лихва за забава в размер на законната лихва върху главницата от датата на увреждането до предявяването на иска 01.02.2003 год. – 11.05.2007 год. на основание чл. 86 ЗЗД.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на допуснато от първоинстанционния съд нарушение при прилагането на чл. 222 ГПК (отм.) и в тази връзка представя и се позовава на решение по нак. дело № 581/2005 год. на ВКС. По решението постановено от въззивния съд, предмет на касационната жалба, оспорва изводите на съда за недоказаност в гражданското производството на авторството на извършеното деяние и на причинна връзка между деянието и претендираните вреди, като поддържа, че това е могло да се установи от приложеното наказателно дело № 2981/2003 год. на Варненския РС.
Ответникът В. Д. К. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК излага съображения, с които поддържа правилността на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен иск по чл. 45 ЗЗД и иск по чл.86 ЗЗД, както и че обжалваемият интерес не е под 1000 лв. намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставеният в изложението въпрос за допуснато от първоинстанционния съд неправилно прилагане на разпоредбата на чл. 222 ГПК (отм.) няма отношение към обжалваното въззивно решение, с което второинстанционният съд не е възприел изводите на първия съд, но е потвърдил неговото решение за отхвърляне на исковете, поради недоказаност на авторството на извършеното деяние и на причинната връзка между деянието и претърпените от ищеца болки и страдания. Затова относимия към спора въпрос е за разпределяне на доказателствената тежест между страните по предявения иск. Според общото правило всяка страна носи доказателствена тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици (чл. 154 ГПК). В конкретния случай виждането на съда, че разпоредбата на чл. 222 ГПК (отм.) не обвързва гражданския съд, с оглед направеното предложение от Варненската районна прокуратура на основание чл. 414а НПК (отм.), обвиняемият (в лицето на ответника) да бъде признат за виновен по повдигнатото обвинение, да бъде освободен от наказателна отговорност и да му бъде наложено административно наказание на основание чл. 78а НК не се различава от постановеното в представеното решение по нак. дело № 581/2005 на ВКС. Решението предвижда, че „законодателят не допуска успоредно провеждане на производство от общ характер и производство от частен характер, като отдава приоритет на онова, което се движи от публичното обвинение по общия ред. Окончателният съдебен акт при дефинирана процедура за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание е решение, което законодателят не приравнява по последици на влязла в сила присъда, така както е сторил по отношение на одобреното от съда споразумение за прекратяване на наказателното производство. Следователно крайният изход на делото не обвързва гражданския съд, както би го обвързала влязла в сила присъда съгласно чл. 372, ал. 2 НПК (отм.) и чл. 222 ГПК (отм.)”. Точно изхождайки от това виждане въззивният съд е посочил, че ищецът е следвало в гражданското производство да установи, че ответникът е автор на извършеното деяние, както и причинната връзка между противоправното, виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, които са елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД и от доказването им зависи основателността на иска. Това се е налагало, тъй като ответникът е бил признат за невиновен в това, че на 01.02.2003 год. в гр. В., при управление на МПС е нарушил правилата на чл. 20, ал. 2 ЗДП и по непредпазливост причинил на Ж. В. А. (настоящ ищец) средна телесна повреда изразяваща се в счупване на лява подбедрица на ниво средна долна трета и на дясна подбедрица на същото ниво, т. е. че не са били налице убедителни доказателства от обективна страна деянието да е извършено от обвиняемия – ответник в настоящето производство – решение по от 02.02.2004 год. по нох дело № 2981/2003 год. на Варненски районен съд.. Съдът е посочил, че причиненото увреждане е доказано от изслушаните по делото съдебно – медицинска и съдебно – психиатрична експертизи, което обаче не е достатъчно, за да се уважи иска на предявеното основание.
Изложеното сочи, че не са установени предпоставките на приложното поле по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 142 от 03.10.2008 год. по гр. д. № 289/2008 год. на Варненския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ