ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№1484
София, 7.12. 2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 2 декември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Любка Богданова
Светла Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 1128/2009 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. С. и П. Д. С. против въззивното решение на Д. окръжен съд № 104 от 18.02.2009 год. по гр. д. № 725/2008 год., с което е оставено в сила решение № 74 от 18.07.2008 год. по гр. д. № 113/2006 год. на К. районен съд в частта, с която на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД е развален поради неизпълнение договора сключен на 13.08.1992 год. с нотариален акт № 6/92 год. на нотариус при Б. районен съд, с който Т. Д. М. прехвърлила на сина си Д. Г. С. починал с правоприемници двете жалбоподателки срещу задължение за гледане и издръжка 2/3 идеални части от недвижим имот в с. Х., община К., представляващ дворно място с площ 2185 кв. м, парцел **** пл. № 96 в кв. 6 по плана на селото, заедно с къща за живеене от две стаи, кухня, антре до размер на 5/6 идеални части от прехвърления имот и в частта, с която са отхвърлени насрещните искове на жалбоподателките за осъждането на Т. Д. М. да заплати на П. Д. С. сумата 1900 лв. и на С. П. С. сумата 7600 лв. представляващи парична равностойност на припадащата им се част от престираните от техния наследодател Д грижи и издръжка в полза на прехвърлителката в периода 13.08.1992 год. – 24.02.2002 год. Решението се обжалва в частта, с която са отхвърлени насрещните искове на жалбоподателите.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбопоадтелките поддържат, че въззивният съд е постановил решението си в обжалваната му част в противоречие със съдебната практика по въпроса – следва ли съдът да зачете като доказателство признанието от страната на неблагоприятни за нея факти и въз основа на това признание да приеме, че иска е доказан по основанието си. Въпросът е поставен във връзка с твърдението в исковата молба, че алеаторният договор е бил изпълняван от приобретателя на имота до неговата смърт, т. е. в периода м. август 1992 год. – м. февруари 2002 год. и посоченото в мотивите на решението, че позицията на ищцата по това твърдение в процеса на делото е била противоречива, т. е променена в обратен смисъл. Поставен е и въпроса, ако искът е доказан по основанието си, може си съдът да го отхвърли затова, че не е бил установен по размер. Представени са съдебно решение по гр. д. № 390/1969 год. на ВС, без мотивите и съдебно решение по гр. д. № 6037/1954 год. на ВС без мотивите, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответницата Т. Д. М. не е представила писмен отговор на касационната жалба по чл. 287, ал. 1 ГПК. Няма представен писмен отговор и от ответника М. Д. С..
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решенето е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение в частта, с която са отхвърлени искове за парични вземания, както и че обжалваемият интерес не е под 1000 лв. намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставените в изложението правни въпроси, касаят приложението на чл. 154 ГПК постановяващ, че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и приложението на чл. 175 ГПК постановяващ, че направеното от страната или от неин представител признание на факт се преценява от съда, с оглед на всички обстоятелства по делото. Вторият поставен въпрос касае приложението на чл. 162 ГПК, според който, когато искът е установен по своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключение на вещо лице.
Разпоредбата на чл. 154 ГПК урежда разпределянето на доказателствената тежест между страните, като установява правилото – всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици. Признанието, като изявление на страната, че са се осъществили неизгодни за нея факти е доказателствено средство. Признанието на неизгодни факти не означава, че се касае до ненуждаещи от доказване факти. Постоянната съдебна практика винаги е приемала, че признанието следва да се преценява, с оглед на всички обстоятелства по делото – чл. 175 ГПК. В случая насрещните ищци, настоящи жалбоподателите искат да се ползват от признание на ответницата – ищца по първоначалния иск, (в процеса на делото оттеглено), че договорът е бил изпълняван от техния наследодател в периода, докато е бил жив. Признанието само по себе си не ги освобождава от задължението да установят, при облекчено доказване, правно-релевантните за спорното право факти, които съдът ще обсъди заедно с признанието, т. е. признанието не е достатъчно, за да се докаже основателността на претенциите. Отхвърлянето на насрещните искове е направено от съда, след преценка на всички обстоятелства по делото във връзка с направеното признание, впоследствие оттеглено от първоначалната ищца – ответница по насрещния иск, с което разпоредбите на чл. 154, ал. 1 във вр. с чл. 175 ГПК са спазени. Обосноваността на изводите за неоснователността на исковете е основание относимо към правилността на решението по чл. 281 ГПК, което се проверява в производство след допуснато касационно обжалване.
Обжалваното решение не е постановено в противоречие с представено съдебно решение по гр. д. № 390/1969 год. на ВС. В решението се сочи, че само съдебно или извънсъдебно признание на страната, че е осъществила неизгодни за себе си факти, или че не е осъществила изгодни за нея факти, представлява доказателствено средство. Съдът е ценил признанието като доказателствено средство наред с всички обстоятелства и в този смисъл поставеният правен въпрос, че само признанието, като доказателствено средство не е достатъчно за основателността на исковете не е разрешен в противоречие с трайната съдебна практика.
Вторият правен въпрос по приложението на чл. 162 ГПК, предпоставя искът да е установен в своето основание. Само тогава, при липса на достатъчно доказателства, съдът може сам да определи размера на паричното вземане по своя преценка. В случая насрещните исковете са отхвърлени, като недоказани по основанието си, а недоказания размер е допълнителен аргумент, който не е водещ.
Изложеното дава основание да се приеме, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 104 от 18.02.2009 год. по гр. д. № 725/2008 год. на Д. окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ