ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№1357
София, 6.11. 2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 2 ноември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Любка Богданова
Светла Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 1068/2009 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Х” АД гр. П. против въззивнвото решение на Пловдивския апелативен съд № 14 от 11.03.2009 год. по гр. д. № 1165/2008 год., с което е оставено в сила решение № 378 от 01.06.2006 год. по гр. д. № 64/2005 год. на П. окръжен съд , с което „Х” АД гр. П. е осъдено да заплати на Т. (Тодор) Т. А. обезщетение по чл. 200 КТ за имуществени вреди представляващи пропуснати ползи от професионално заболяване за периода 23.09.1995 год. – 01.12.1998 год. в размер на 1350,83 лв., ведно със законна лихва, считано от 23.09.1995 год. до окончателното изплащане на сумата, като иска за разликата по пълния размер 2376,56 лв. и иска за присъждане на мораторна лихва в размер на 400 лв. е отхвърлен.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че решението е постановено в противоречие с представена съдебна практика по въпроса – от кога е изискуемо вземането за обезщетение за имуществени вреди от професионално заболяване – от датата, на която е признат професионалния характер на заболяването или от датата, когато заболяването е констатирано с експертно решение на ТЕЛК, с оглед направено от жалбоподателя възражение за давностно погасяване на паричното обезщетение за имуществени вреди, като основание за отхвърляне на иска, което съдът не уважил. Представени са съдебни решения на състави на Върховния касационен съд по приложението на чл. 200 КТ във вр. с чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ, с които се обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Посочено е още, че при произнасяне по претенцията за присъждане на имуществени вреди от професионално заболяване, съдът не бил отчел виновното бездействие на ищеца в смисъл, че не е положил усилия да си намери работа, за да се прихване от обезщетението не само размера на пенсията, но и размера на допълнително трудово възнаграждение, което той би могъл да получава според здравословното си състояние. Изложението в тази част има характер на оплакване за неправилност на решението поради необоснованост и заявено в този вид, то не може да обоснове допускане на касационно обжалване. В тази връзка следва да се отчете, че иска не е уважен в пълния претендиран размер, точно защото от размера на обезщетението съдът е приспаднал сумата от минимална работна заплата, която ищецът би получавал, ако бе работил по време на исковия период, което идва да покаже, че съдът е съобразил възражението на ответника, като е възприел вариант първи от заключението на изслушаната съдебно – счетоводна експертиза.
Ответникът Т. (Тодор) Т. А. в писмен отговор на касационната жалба поддържа липса на мотивирани основания за допускане на касационно обжалване, като излага съображения в подкрепа правилността на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което е уважен частично иск по чл. 200 КТ, както и че обжалваеният интерес не е под 1000 лв. намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и редовна.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос не е разрешен в противоречие с представената съдебна практика, която отразява и трайно установената съдебна практика относно приложението на чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ във вр. с чл. 200 КТ за началния момент, от който започва да тече тригодишния давностен срок по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от професионално заболяване.
С искова молба подадена на 08.07.1996 год., ищецът е претендирал присъждане на обезщетение за имуществени вреди за периода 23.09.1995 год. – 01.12.1998 год., като се е позовал на две експертни решения – ЕР на ТЕЛК № 3988/14.11.199. год., с което му е определен нов срок на инвалидизация до 13.11.1996 год. (предишния срок е бил до 23.09.1995 год., съгласно ЕР на ТЕЛК от 24.09.1993 год.) и ЕР на ТЕЛК № 4372/12.12.1996 г, с което срока е продължен до 01.12.1998 год. Жалбоподателят е поддържал, че началния момент, от който започва да тече тригодишния давностен срок за предявяване на процесното вземането, следва да бъде 07.07.1993 год., на която дата е установена инвалидността на ищеца с решение на ТЕЛК от 24.09.1993год. Отнесена към датата на предявяване на иска, той се явява погасен по давност и подлежи на отхвърляне, становище заявено и в изложението за допускане на касационно обжалване, чрез поставения въпрос.
Съдът не е уважил възражението за давност, с което не е постановил решението си в противоречие с представената съдебна практика.
Професионалният характер на заболяването е признато с Протокол № 15 от 26.05.199. год. на Диагностична комисия, потвърдено с Експертно решение на ТЕЛК № 3* от заседание № 219/14.11.199. год. Жалбоподателят се позовава на ЕР на ТЕЛК от 24.09.1993 год., където се сочи дата на инвалидизирането на ищеца – 07.07.1993 год., определена му е трета група инвалидност за срок до 23.09.1995 год., като трудоустрояването е на база общо заболяване. Това експертно решение няма отношение към професионалния характер на заболяването признато с Протокол № 15 от 26.05.199. год. на Диагностичната комисия, затова изискуемостта на вземането за вреди от професионално заболяване е настъпила от датата, когато е признат професионалния характер на заболяването – 26.05.199. год., а не от датата, когато заболяването е констатирано. Професионалният характер на заболяването е елемент от фактическия състав на иска по чл. 200 КТ, от което следва, че към момента на предявяването му – 08.07.1996 год., тригодишният срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ не е изтекъл. В този смисъл е представената съдебна практика – решение по гр. д. № 3298/2001 год. на ВКС, според което вземането за обезщетение за вреди от професионално заболяване е изискуемо от датата, на която е признат професионалния характер на заболяването и от тази дата тече тригодишния давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ за предявяване на иска, както и решение по гр. д. № 320/2004 год. на ВКС, според което тригодишния давностен срок за предявяване на иска по чл. 200 КТ започва да тече от деня, в който правото е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено, като при иск за имуществени вреди от професионално заболяване, давностният срок започва да тече от всяко последващо решение на ТЕЛК, за всеки нов период на преосвидетелстване, без значение дали се потвърждава диагнозата или е констатирано влошаване на здравословното състояние, тъй като всяко ново преосвидетелстване за определен период съставлява нов правопораждащ юридически факт, от който момент за работника (служителя) възниква право на иск за вземане за вреди за същия период. Останалите съдебни решения касаят приложението по чл. 200 КТ и нямат непосредствено значение към поставения материалноправен въпрос.
С оглед на изложеното, следва да се приеме, че не са установени предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като поставения материалноправен въпрос не е разрешен в противоречие с трайната съдебна практика.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 14 от 11.03.2009 год. по гр. д. № 1165/2008 год. на Пловдивския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ