ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№1437
София, 30.11. 2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 26 ноември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Любка Богданова
Светла Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 1115/2009 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. прокуратура гр. С. против въззивното решение на Софийския апелативен съд № 288 от 07.04.2009 год. по гр. д. № 1679/2008 год., с което е оставено в сила решение от 24.04.2008 год. по гр. д. № 3647/2007 год. на Софийски градски съд в частта, с която на основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ П. на Република България е осъдена да заплати на П. Т. Б. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, за което впоследствие е оправдан с присъда от 05.09.2002 год. по нох дело № 151/2001 год. на Габровски районен съд в размер на 5000 лева със законна лихва от 06.10.2002 год. до изплащане на обезщетението.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на противоречива съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, относим към определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при незаконно обвинение, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Представя съдебна практика по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ във вр. с чл. 52 ЗЗД – решение по гр. д. № 2800/2005 год. на ВКС, решение по гр. д. № 138/2004 год. на Бургаския апелативен съд и решение по гр. д. № 2633/2004 год. на ВКС.
Ответникът П. Т. Б. не е представил писмен отговор на касационната жалба по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което е уважен частично иск по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, както и че обжалваемият интерес не е под 1000 лв. намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос относно съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД е относим към правния спор, но не е разрешен от съда в противоречие с представената съдебна практика, респ. с трайно установената съдебна практика.
Разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с оправдаването на ищеца, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерии настъпилата вреда се съизмерява, съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влиае от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди – отрицателни изживявания на ищеца след образуване на наказателното производство в периода на разследването, породени от промяна на отношението към него – отдръпване на бизнес партньори и приятели, уронване на доброто му име в обществото предвид малкия град в който живее и работи, стрес довел до затваряне в себе си, обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. Съдът е присъдил обезщетение само за тези вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение, приключило с оправдаване на лицето. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на морално увреденото лице за претърпените морални вреди. В този смисъл е и задължителната съдебна практика установена в т. 11 на Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 год. на ОСГК на ВКС.
От изложеното е видно, че поставеният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС, като основание за допускате на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не е разрешен в противоречие и с представената съдебна практика на отделните съдилища, като основание за допускане на касационно обжалване по т. 2 на чл. 280 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 288 от 07.04.2009 год. по гр. д. № 1679/2008 год. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ