ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№286
София, 25.03. 2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 19 март две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Любка Богданова
Светла Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 1419/2009 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. С. Х. против въззивното решение на Софийския апелативен съд № 158 от 09.03.2009 год. по гр. д. № 1383/2008 год., с което като отменил решението на Софийски градски съд от 09.01.2008 год. по гр. д. № 3213/2004 год. в частта, с която Х. С. Х. е осъден да заплати на Н. Г. К. сумата 6262 лв. въззивният съд отхвърлил иска с правно основание чл. 59 ЗЗД за сумата 6262 лв. поради извършено съдебно прихващане със същата сума от общия размер на дължимото обезщетение и оставил в сила решението в частта, с която иска е уважен за 16158 лв. обезщетение за ползване на основание чл. 59 ЗЗД.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че с обжалваното решение в противоречие със задължителната и трайна съдебна практика е разрешен материалноправния въпрос – загубва ли добросъвестният владебец това си качество след предявяване на иска за връщане на веща и как се съпоставят в този аспект текстовете на чл. 71 ЗС и чл. 70, ал. 1 ЗС и процесуалноправния въпрос – при наличие на разпоредбите на чл. 71 и чл. 73, ал. 1 ЗС трябва ли съдът да отхвърли иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД като субсидиарен и неприложим към отношенията собственик – владелец. Представя съдебни решения на Върховния съд по гр. д. № 3432/1958 год., гр. д. № 1516/1960 год. и гр. д. № 1060/1960 год., както и решение по гр. д. № 579/2001 год. на ВКС, с което обосновава приложно поле по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. По поставения процесуалноправен въпрос жалбоподателят се позова на Постановление № 1/28.05.1979 год. на Пленума на ВС т. 9, относно субсидиарния характер на иска по чл. 59 ЗЗД, което сочи на приложно поле по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът Н. Г. К. в срока за отговор на касационната жалба е подал насрещна касационна жалба против въззивното решение в частта, с която е отхвърлен иска за сумата 6262 лв., поради извършено съдебно прихващане с тази сума от общия размер на обезщетението по чл. 59 ЗЗД. Към изложението за допускане на касационно обжалване са представени съдебни решения на ВКС по гр. д. № 1077/2006 год., т. д. № 391/2005 год., т.д. № 703/2005 год. и гр. д. № 2488/2004 год.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 59 ЗЗД, както и че обжалваемият интерес не е под 1000 лв. намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да уважи иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД от фактическа страна е прието за установено, че ищецът е собственик на процесния апартамент, ползван от ответника в периода 01.11.1999г. – 06.07.2004 год., когато е бил принудително изваден по извършен въвод във владение на ищеца въз основа на изпълнителен лист по проведен срещу ответника ревандикационен иск. За този период съдът е посочил, че ответникът се е обогатил за сметка на ищеца, като го е лишил от възможността да ползува имота лично или чрез другиго, съизмерено с размера на пазарния наем, който собственика на имота би получил, установен със заключение на вещо лице на 22 420 лв. При наличието на установена причинна връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, съдът е приел, че иска се явява основателен за посочената сума.
Съдът се произнесъл и по направеното от ответника възражение за прихващане, като е приел, че до предявяването на ревандикационния иск от ищеца против ответника, последният е бил добросъвестен владелец на имота – владението се е основавало на правно основание – договор, годно да го направи собственик с произтичащите от това последици по чл. 72 ЗС. След предявяването на ревандикационния иск владението на ответника се е трансформирало от добросъвестно в обикновено, поради което за исковия период – предявяването на осъдителния иск за предаване на веща до принудителното му изваждане, ответникът може да претендира единствено по – малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота. Поради липса на твърдения, че в резултат на извършените от добросъвестния владелец дейности, стойността на имота се е увеличила, съдът е съобразил стойността на направените от ответника необходими за запазването на веща разноски установени в размер на 6262 лв., за колкото е уважил възражението за прихващане, като отхвърлил иска по чл. 59 ЗЗД с посочената сума, поради съдебно прихващане.
Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК материалноправен и процесуалноправен въпрос не са разрешени с обжалваното решение в противоречие със задължителната и трайно установена съдебна практика и не са основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
По материалноправният въпрос – загубва ли добросъвестния владелец това си правно качество, след предявяването на иска за връщане на веща и как се съпоставят текстовете на чл. 71 и чл. 70, ал. 1 ЗС.
Представената от жалбоподателя съдебна практика отразява трайно установената съдебна практика, която е в смисъл, че добросъвестният владелец се ползва от веща и получава добивите от нея, докато продължава добросъвестното владение. От момента на предявяването на иска за ревандикация на веща добросъвестният владелец вече знае, че правото му на собственост се оспорва. От този момент до предаването на веща, той става недобросъвестен владелец, държател на имота и дължи на собственика връщане на доходите и възмездяване на личните ползи добити от имота. Затова, собственикът има право на обезщетение за ползване на имота от което е лишен, от момента на предявяване на иска за връщане на веща. От този момент ползувателят се намира в имота без правно основание и се обогатява неоснователно, спестявайки си разходи за наем. Източник на облигационното отношение е общия фактически състав на неоснователното обогатяване, тъй като между ползувателя и собственика няма създадена правна връзка. Това не лишава ползувателят, ако е извършил подобрения да противопостави прихващане на своето вземане с вземането на собственика. От изложеното е видно, че с обжалваното решение поставеният правен въпрос е разрешен съобразно трайната съдебна практика, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставеният процесуалноправен въпрос касае правната квалификация на предявения иск, която се оспорва, като жалбопоадтелят се позовава на т. 9 от Постановление № 1/28.05.1979г. на Пленума на ВС установяваща – когато правоимащият може да защити правата си с предвиден от закон точно определен иск, недопустимо е да си служи с иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Касае се до задължителна съдебна практика уреждаща някои въпроси на неоснователното обогатяване. В т. 9 се сочи, че недопустимостта на неоснователното обогатяване е принцип в гражданското право, поради това той е развит в редица законови разпоредби. На принципа на неоснователното обогатяване почива и правото на владелеца по чл. 70, ал. 3, чл. 72 и чл. 74 ЗС да иска стойността на подобренията. В настоящия случай собственикът на имота претедира от държателя обезщетение за ползването, от което е бил лишен. Източник на това облигационно отношение е общия фактически състав на чл. 59 ЗЗД, тъй като ответникът се намира в имота без правно основание и се обогатява неоснователно за сметка на собственика, като си спестява разходи за наем. Ищецът не разполага с друга правна възможност да възстанови обедняването си, освен чрез предявения иск. Разпоредбите на чл. 70, чл. 71, 72 и 73 ЗС касаят правата на ответника, като подобрител и имат отношение към възражението му за прихващане, но не и към правната квалификация на иска, която е по чл. 59 ЗЗД. Поставеният процесуалноправен въпрос не е разрешен в противоречие с посочената задължителна съдебна практика, относно субсидиарния характер на общия състав на неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД, поради което липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 158 от 09.03.2009 год. по гр. д. № 1383/2008 год. на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ