О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 178
София, 25.02.2009 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ІІІ г.о. в закрито заседание на двадесет и трети февруари, две хиляди и девета година в състав:
Председател: Капка Юстиниянова
Членове: Любка Богданова
Светла Димитрова
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Богданова гр.д3383 по описа за 2008 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Н. Г. от гр. П., подадена от адв. В. К. срещу въззивно решение № 366 от 27.05.2008 год. по гр.д. № 290/2008 год. на П. окръжен съд, с което е оставено в сила решението на П. районен съд от 18.02.2008 г. по гр.д. № 200/2007 г. С това решение са отхвърлени предявените от А. Г. срещу „Б” А. , гр. П. искове за сумата 8289 евро, неизплатени командировъчни суми за периода от м.септември до м.декември 2004 г., за сумата 31612 евро, неизплатени командировъчни суми за периода м. януари до м. декември 2005 г. и сумата 18265 евро, неизплатени командировъчни суми за периода м.януари до м. юли 2006 г., на основание чл.215 КТ.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са изложени твърдения за произнасяне в решението по съществени материалноправи и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа се, че въззивния съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос касаещ командироване на работника извън мястото на постоянната му работа по чл.121 КТ в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Посочени и представени са решение № 1* от 4.07.2006 г. по гр. д. № 2874/2003 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 1* от 23.06.2006 г. по гр.д. № 2875/2003 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 1* от 26.09.2006 г. по гр.д. № 2903/2003 г. на ВКС, ІІІ г.о. Същественият процеисуалноправен въпрос по който въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на Върховния касационен съд е за приложението на чл.128, ал.2 ГПК. Въпросът, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е каква е правната природа на обезщетенията по чл.215 КТ.
Ответникът по касационната жалба “Б” А. в писмения отговор изразява становище, че не са налице посочените основания за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, ІІІ г.о. при проверка допустимостта на касационното производство намира следното:
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, в срока по чл.283 ГПК, поради което е процесуално допустима.
В изложението към касационната жалба като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК-правни въпроси решени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
За да остави в сила решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените от А. Г. срещу “ Б. И. ” А. , гр. П. искове за сумата 8289 евро, представляваща неизплатени командировъчни пари за периода м. септември до м.декември 2004 г., за сумата 31612 евро, представляваща неизплатени командировъчни пари за периода м. януари до м. декември 2005 г., и за сумата 18 265 евро, представляваща неизплатени командировъчни пари за периода м. януари до м. юли 2006 г. Пазарджишкият окръжен съд е приел на първо място, че възлагането на работа на друго място, съобразно сключеният между страните трудов договор не съставлява командировка по см. на чл.121 КТ и на второ място, че дори ищецът да е бил командирован през исковите периоди в чужбина, исковете са неоснователни, тъй като за времето, за което е доказан предстоят в чужбина са му изплатени суми в по-висок размер от определения в Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина.
Според жалбоподателя в нарушение на нормата на чл.121 КТ въззивният съд приел, че не е бил командирован през исковите периоди и не му се дължат дневни и квартирни пари определени в Наредбата за служебните командировки и специализации, който е и същественият материалноправен въпрос решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Съдът в настоящия състав намира, че поставения въпрос не е в противоречие с цитираната практика на Върховния касационен съд. Представените съдебни решения не се отнасят до приложението на нормата на чл.121 КТ, а касаят размера на обезщетенията по чл.215 КТ във връзка с определените в Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина командировъчни суми. Изложените твърдения са свързани с неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивното решение, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, което е основание за касационна обжалване по чл.281 ГПК, не обосновават приложното поле за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.2 ГПК.
Повдигнатият в изложението процесуалноправен въпрос е за приложението на чл.128, ал.2 ГПК /отм./. Според жалбоподателя това доказателствено средство е било отхвърлено от въззивния съд, който извел извода, че не е бил командирован в чужбина, поради непредставяне на заповед за командироване.
Този процесуален въпрос е съществен, но в случая не е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Въззивният съд е приложил нормата на чл.128, ал.2 ГПК /отм./, като е приел че дори и жалбоподателят да е бил командирован в чужбина, въпреки липсата на заповед за командироване, не му се дължи обезщетение по чл.215 КТ за исковите периоди, тъй като от доказателствата по делото е установено, че са му изплатени суми в по-висок размер от определения в Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се съдържат доводи за необоснованост на въззивното решение. Необосноваността на възивното решение не е основание за допускане на касационното обжалване, а касае правилността на решението по съществото на спора. Необосноваността се отнася до опорочаване истинността на изводите на въззивния съд по фактите, което не е във връзка с изискването за наличие на произнасяне по правен въпрос, който е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Въпросът за правната природа на обезщетенията по чл.215 КТ е съществен, но не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото- основание за допускане на касационно разглеждане по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. На касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона. Под точно прилагане на закона най-общо се разбира еднообразно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователната и противоречива съдебна практика, или за преодоляване на погрешна постоянна практика. За да е от значение за развитието на правото същественият материалноправен или процесуалноправен въпрос, по който съдът се е произнесъл следва да налага необходимост от тълкуване на закона, при което ще се стигне до отстраняване на непълноти на правни разпоредби и до усъвършенстване на правоприлагането.
В конкретния случай поставеният от жалбоподателя въпрос не е от значение за точното приложение на закона и не е свързан с необходимост от тълкуване, тъй като постоянната практика на Върховния касационен съд, приема че при заплащане на обезщетение при командировка, работодателят не може да определя по-ниски размери на командировъчните суми от нормативно установените, тъй като това би противоречало на чл.215 и чл.228, ал.2 КТ.
Предвид изложеното съдът в настоящия състав намира, че не са налице предпоставките за да се допуска касационното обжалване на въззивно решение № 366 от 27.05.2008 год. по гр.д. № 290/2008 год. на П. окръжен съд.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 366 от 27.05.2008 год. по гр.д. № 290/2008 год. на П. окръжен съд по касационна жалба на А. Н. Г. от гр. П., подадена от адв. В. К.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :