О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 469
гр. София, 28.04. 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ : Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като изслуша докладваното от съдия Б. гр. д. № 6127/2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. И. Г., подадена чрез адвокат К. Б. и адвокат Г. Ч., срещу въззивно решение № 1291 от 03.07.2014 г. по в. гр. д. № 918/2014 г. на Пловдивския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 2356 от 08.05.2012 г. на Районен съд, [населено място] по гр. д. № 131/2009 г., са отхвърлени предявените от В. И. Г. против Технически университет, [населено място], Филиал П. обективно съединени искове с правно основание чл. 74 КТ и чл. 75 КТ, във вр. чл. 26 ЗЗД. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон -основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението към касационната жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по формулирани четири правни въпроса: когато в изпълнение на указания на съда на Европейския съюз, националният съд следва да прецени дали прекратяването на трудовото правоотношение с професор, основано на трансформиране на трудовото правоотношение от безсрочно в срочно, на основание § 11 от ПЗР на ЗВО, е необходимо и пропорционално на законовата цел за „оптимално разпределение на професорските длъжности между поколенията, по-специално чрез наемане на работа на по-млади професори”, как следва да бъде ценено обстоятелството, че след прекратяването на трудовото правоотношение на уволнения не е назначен друг университетски преподавател- професор и то продължава да бъде вакантно в продължение на години; когато в изпълнение на указания на Съда на Европейския съюз, националният съд следва да прецени дали прекратяване на трудовото правоотношение с професор, основано на трансформиране на трудово правоотношение от безсрочно в срочно, на основание § 11 от ПЗР на ЗВО, е необходимо и пропорционално на законовата цел за „оптимално разпределение на професорските длъжности между поколенията, по-специално чрез наемане на работа на по-млади професори”, как следва да бъде ценено обстоятелството, че към 2011 г. само четири лица в Р България имат присъдено научно звание професор по научната специалност „технология на машиностроенето” и те вече работят на трудови договори; в контекста на изпълнение на указания на Съда на Европейския съюз за необходимост и пропорционалност на законовата цел по § 11 от ПЗР на ЗВО, как следва да постъпи националния съд, ако установи, че в хода на съдебния процес е налице новонастъпило обстоятелство- изменение на чл.328, ал.1, т.10 КТ, с което е отменено правомощието на работодателя за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение поради навършване на пенсионна възраст в общия случай, но е запазено правото на прекратяване по отношение на професорите, доцентите и докторите на науките; допуска ли разпоредбата на чл.10 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите национална съдебна практика, която изисква от лицето което се оплаква от дискриминационно отношение в хипотеза като разглежданата в главното производство да установи състоянието на трудовия пазар в сектора, в който то е заето.
В писмен отговор, подаден в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответната страна – Технически университет, [населено място], Филиал П., чрез процесуалния си представител адвокат М. Н. Т. твърди, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, алтернативно смята касационната жалба за неоснователна. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирано лице, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и към нея има приложено точно и мотивирано изложение на касационните основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.
По допускането на касационно обжалване настоящият съдебен състав, намира следното:
С искова молба вх. № 564 от 08.01.2009 г. жалбоподателят по настоящето производство е сезирал Районен съд, [населено място] с искане за обявяване на недействителност на клауза „срок” от трудов договор № 1 – 107 от 16.02.2006 г. и допълнителни споразумения към него № I – 1007 от 21.12.2006 г., № I – 27 от 19.01.2007 г. и № I – 21 – 198 от 18.01.2008 г., както и за признаване, че сключения между страните трудов договор е за неопределено време.
С решение № 2356 от 08.05.2012 г. по гр. д. № 131/2009 г. Пловдивският районен съд е отхвърлил исковете. Подадена е въззивна жалба вх. № 19486 от 20.07.2012 г. и е образувано в. гр. д. № 2314 по описа за 2012 г. на Окръжен съд, [населено място], който потвърждава първоинстанционното решение. В. И. Г. го обжалва и с решение № 42 от 17.03.2014 г. по гр. д. № 1322/2012 г. Върховният касационен съд, ІІІ г.о. обезсилва въззивното решение като постановено по нередовна искова молба и връща делото на въззивния съд за ново разглеждане, който с решение № 1291 от 03.07.2014 г., предмет на настоящето производство, оставя в сила първоинстанционното решение. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените от В. И. Г. срещу Технически университет, [населено място] филиал, [населено място], обективно съединени искове с правно основание чл.74 КТ и чл.75 КТ вр. чл.26 ЗЗД, Пловдивският окръжен съд е приел, че безсрочното трудово правоотношение между страните по делото е прекратено по взаимно съгласие, считано от 6.02.2006 г., поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Това се установява от подадената от Г. молба до директора на филиал П. и заповед № 1-59 от 26.01.2006 г., с която трудовото правоотношение е прекратено на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ. След прекратяване на безсрочния трудов договор, считано от 6.02.2006 г. по молба на Г. за започване на процедура по § 11 от ПЗР на ЗВО и след нейното приключване между страните по делото е сключен нов срочен трудов договор за изпълнение на длъжността „професор” за 1 година, като тази процедура е продължила до изтичане на три години и са били сключени допълнителни споразумения. След изтичането на последния срочен трудов договор са предявени настоящите искове.
При тези данни въззивният съд е приел, че с навършване на пенсионна възраст и подадена от Г. молба за прекратяване на безсрочното трудово правоотношение, същото е прекратено на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ. ЗВО разрешава хабилитираните преподаватели да останат на работа, но за определен срок съобразно § 11 от ПЗР на ЗВО. В случая Г. е подал молба за започване на процедура по § 11 ПЗР на ЗВО и след нейното приключване е бил сключен срочен трудов договор за изпълнение на длъжността „професор” за срок от 1 година, като тази процедура е продължила до изтичането на 3 години. Предвидената в ЗВО възможност за упражняване на труд след пенсионна възраст е за определен срок, който в случая е изтекъл. Приел е, че само на факта, че по делото не е установено длъжността да е заета от друго лице не може да се приеме, че Г. трябва да я заеме и след изтичане на тригодишния срок, тъй като притежава необходимия ценз за заемането й. С оглед пазара на труда и спецификата на работата, длъжността може да се заеме от лице, притежаващо необходимата квалификация след конкурс, но и трудоспособна възраст. Тъй като такова е националното законодателство, а същото след направеното преюдициално запитване до С. не противоречи на европейското, то не може да се приеме, че е налице колизия между законодателствата и следва да се прилага правото на ЕС.
По поставените в изложението първи и трети въпрос настоящият съдебен състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като по тях вече има задължителна практика на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК. Съгласно решение № 115 от 02.08.2013 г. по гр.д. № 626/2012 г., ІV г.о., с § 11 ПЗР на ЗВО е дадена възможност за удължаване на трудовите договори с хабилитирани лица, заемащи длъжността „професор“ за срок не повече от три години след навършване на възрастта по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ. Разпоредбата не се явява в противоречие с Директива 2000/78/ЕС на Съвета от 27.11.2000 г. за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, доколкото с нея се преследват законосъобразни цели, каквито са осигуряване на качествено образование и оптимално разпределяне на професорските длъжности между поколенията и доколкото определянето на максимална възраст за пенсиониране на хабилитираните лица представлява подходящо и необходимо средство за постигане на държавната политика по заетостта. Преценката доколко с приложението на § 11 ПЗР на ЗВО се дава възможност за повишаване на качеството на образованието чрез съвместна работа и обмяна на опит между различни поколения и за оптимално разпределение между професорските длъжности чрез обновяване на професорския състав, може да бъде извършена при анализ на трудовия пазар за хабилитирани лица, средната им възраст и трудова заетост, обявените конкурси за хабилитирани преподаватели и съотношението между заетите във висшите учебни заведения хабилитирани преподаватели и асистенти и главни асистенти. Преценката следва да бъде извършена и въз основа на доказателства колко са вакантните свободни места за хабилитирани преподаватели и в какъв срок след освобождаването на професор на основание § 11 ПЗР на ЗВО се провежда конкурс за заемане на длъжността. Доколко с § 11 ПЗР на ЗВО се преследва законосъобразна цел, свързана с политиката по заетостта и трудовия пазар следва да се преценява и след цялостен анализ на законовата уредба, свързана с правото да се прекрати трудовия договор поради навършване на определена възраст, в т.ч. с настъпило в хода на процеса законодателно изменение на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, както и с уредената в други закони възрастова граница за упражняване на професия.
По формулирания втори правен въпрос, съдът намира, че също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно тълкуването, дадено в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. гр. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая нормата на § 11 ПЗР на ЗВО е ясна и пълна, а по приложението й има непротиворечива съдебна практика.
По изведения четвърти правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е от значение за изхода на конкретното дело, тъй като не е обусловил правните изводи на въззивния съд. В случая следва да се вземат предвид и задължителните указания, дадени от Върховния касационен съд с решение № 42 от 17.03.2014 г. по гр. д. № 1322/2012 г., съгласно които установяването на нарушения по чл. 71 З.. не може да се реализира с иск по чл. 74 КТ.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1291 от 03.07.2014 г. по в. гр. д. № 918/2014 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :