Р Е Ш Е Н И Е № 210
гр. С., 15.06.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, трето отделение в откритото съдебно заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Капка Юстиниянова
Л. Богданова
Г. Михайлова
при секретаря Райна Стоименова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 3053 по описа за 2014 г.
Производството е по чл. 290 ГПК.
До касационно обжалване е допуснато решение № 66/ 12.03.2014 г. по гр. д. № 3/ 2014 г. в частта, с която Великотърновски апелативен съд като е потвърдил решение № 172/ 18.11.2013 г. по гр. д. № 722/ 2013 г. на Великотърновски окръжен съд на основание чл. 2б З., вр. чл. 6 § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Р. на 4 ноември 1950 г, е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на С. С. И. сумата 3 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди вследствие провеждането на ДП № ЗМ-546/ 2010 г. по описа на РУ „Полиция” Велико Т., прокурорска преписка № 1583/ 2010 г. на В. извън разумния срок, заедно със законните лихви върху сумата 3 000 лв, считано от 31.05.2013 г.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за проверка на неговата допустимост по следните процесуалноправни въпроси:
1. Каква е правната квалификация на иска и по какъв ред се реализира отговорността на държавата за вреди от нарушение на правото по чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (К.) по висящо производство, ако производството, по което е допуснато нарушението, е образувано преди да влезе в сила Законът за изменение и допълнение на З. (обн. ДВ, бр. 98/ 11.12.2012 г)?
2. Допустим ли е искът с правно основание чл. 2б З. за обезщетение на вреди от нарушение на правото по чл. 6, § 1 К. по висящо производство, ако не са спазени изискванията на чл. 8, ал. 2 З.? и
3. Притежава ли надлежна процесуална легитимация по иска с правна квалификация чл. 2б З. лицето, което твърди, че е претърпяло вреди от нарушение на неговото право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 К., но не е обвиняем, пострадал или ощетен от престъплението, а правоимащо лице, от което по наказателното дело е иззет предмет като веществено доказателствено средство?
К. Прокуратурата на Република България въвежда оплаквания за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон (чл. 2б З., чл. 6 § 1 К. и чл. 52 ЗЗД).
Ответницата по касация С. С. И. възразява, че жалбата е неоснователна.
По въпросите, по които е допуснато касационното обжалване, настоящият състав приема, че:
1. Чл. 2б З. е правната квалификация на иска за обезщетение на вреди от нарушение на правото по чл. 6, § 1 К. по висящо производство, ако производството, по което е допуснато нарушението, е заварено към датата на влизане в сила на ЗИД на З. (обн. ДВ, бр. 98/ 11.12.2012 г). Отговорността на държавата по този иск се реализира по особените правила на З. – изборна местна подсъдност; предявяване на иска срещу правосъдния орган, причинил вредите като процесуален субституент на държавата; участие на прокурор с цел съблюдаване на законността; специален режим на таксите и разноските.
2. Допустимостта на иска по чл. 2б З. за обезщетение на вредите от нарушение на правото по чл. 6, § 1 К. по висящо производство не е обусловена от абсолютните процесуални предпоставки на чл. 8, ал. 2 З. – да е изчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета „а” от ЗСВ и да няма постигнато споразумение.
3. Лицето, което твърди, че е претърпяло вреди от нарушение на неговото право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 К., но не е обвиняем, пострадал или ощетен от престъплението, а лицето, от което по наказателното дело е иззет предмет като веществено доказателствено средство, е надлежен ищец по иска по чл. 2б З..
Мотивите за дадените отговори са следните:
Съгласно чл. 7 от Конституцията на Република България, държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи или длъжностни лица. Разпоредбата е в глава І „Основни начала” на Конституцията на Република България. Това означава, че е сред нормите, които върховният законодател е преценил като основополагащи за постигане на целите, поставени в преамбюла на Конституцията на Република България. Поставила в преамбюла на своя върховен закон създаването на демократична и правова държава и издигането във върховен принцип на правата на личността, нейното достойнство и сигурност, Република България ратифицира със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. – ДВ бр. 66/ 1992 г, Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Р. на 4 ноември 1950 г. От влизането на закона в сила К. е част от вътрешното право на страната (чл. 5, ал. 4 К.).
Всеки национален съд на всички държави – страни по Конвенцията, е национален съд по смисъла на чл. 13 К. и като такъв е длъжен да разгледа всяко дело в защита на право, което Конвенцията признава, включително и на българските граждани. Разглеждането и решаването на делото в разумен срок от независим и безпристрастен съд е такова право (чл. 6, § 1 К.). Неговото нарушаване от правораздавателните органи покрива изискванията на чл. 7 от К. и предоставя на българския гражданин право на защита, която осъществяват системата на българските съдилища (чл. 117 и чл. 119 К.). Следователно от влизане в сила на закона за ратифициране на К., българският съд има задължението да допусне и разгледа всеки иск на основание чл. 6, § 1 К.. А българската държава е задължена да обезщети вредите, настъпили вследствие на нарушено право на неин граждани за разглеждане и решаване на дело в разумен срок.
До датата на влизане в сила на ЗИД на З. с ДВ бр. 98/ 11.12.2012 г. този иск се основава на прякото действие на Конституцията и на Конвенцията (чл. 5, ал. 2 и 4 К.) и се разглежда по общия исков ред. С включването на чл. 2б в обхвата на З. този иск се основава на специалния закон и се разглежда по особения ред, предвиден в него. ЗИД на З. с ДВ (бр. 98/ 2012 г) е проява на стремежа на законодателя да предостави ефикасно вътрешноправно средство на защита на правата, признати с К. (чл. 13 от Конвенцията).
Изложеното, както и разпоредбите на чл. 8, ал. 2 и § 8 и § 9 от ПЗР на З. (ДВ бр. 98,/ 2012 г), налага и други изводи. Искът за обезщетение за вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на висящо дело в разумен срок по чл. 6, § 1 от К. е с правна квалификация чл. 2б З. и отговорността на държавата следва да се реализира по особения ред на З., когато: 1) делото, по което е допуснато нарушението, е висящо към датата на влизане в сила на Закона и 2) делото, по което е допуснато нарушението е образувано след датата на влизане в сила на З. (ДВ бр. 98/ 2012 г). Допустимостта на този иск не е обусловена от изискването за изчерпване на административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета „а” от ЗСВ (аргумент от обратното на чл. 8, ал. 2 З.).
Искът за обезщетение на вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на приключило дело в разумен срок по чл. 6, § 1 от К. е с правна квалификация чл. 2б З. и се разглежда по особения ред на З., когато: 1) делото, по което е допуснато нарушението, е приключило с окончателен акт към датата на влизане в сила на З. (ДВ бр. 98/ 2012 г) и не са изтекли повече от 6 месеца от постановяване на окончателния акт и 2) делото, по което е допуснато нарушението, е образувано и приключило с окончателен акт след датата на влизане в сила на З. (ДВ бр. 98/ 2012 г). Допустимостта на този иск е обусловена от изискването за изчерпване на административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета „а” от ЗСВ и липсата на постигнато споразумение (аргумент от чл. 8, ал. 2 З.).
Искът за обезщетение на вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на приключило дело в разумен срок по чл. 6, § 1 К. се квалифицира и разглежда по общия ред на ГПК, когато делото, по което е допуснато нарушението, е приключило с окончателен акт към датата на влизане в сила на З. (ДВ бр. 98/ 2012 г) и са изтекли повече от 6 месеца от постановяване на окончателния акт. Допустимостта на този иск не е обусловена от абсолютните процесуални предпоставки на чл. 8, ал. 2 З.. Особеният ред на З., който ги изисква, е изключен (аргумент от обратното на § 9 ПЗР на З.).
Надлежната процесуална легитимация по иска с правна квалификация чл. 2б З. на страната на ищеца е типична (чл. 26, ал. 1 ГПК). Тя принадлежи и на лицето, което твърди, че е претърпяло вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, което чл. 6, § 1 К. му признава, въпреки че не е обвиняем, пострадал или ощетен от престъплението, а лице, от което по наказателното дело е иззет предмет като веществено доказателствено средство. По основателността, а не по допустимостта на иска е въпросът дали и това лице е включено в персоналния обхват на чл. 2б З..
Настоящият състав, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира неоснователна поради следните съображения:
В. съд е квалифицирал иска по чл. 2б З. според твърденията на ищцата (сега ответница по касация), че са се осъществили предпоставките за ангажиране отговорността на държавата за репарация на неимуществени вреди. Вредите имат за причина допуснато от прокурора нарушение на право по чл. 6, § 1 К., а правото принадлежи и на лицето, от което е иззет лек автомобил като веществено доказателство по наказателното дело, въпреки че не е обвиняем, пострадал или ощетен от престъплението. Надлежната легитимация на ответницата по касация е типична, а тази на Прокуратурата в качеството на субституент на държавата обосновават разпоредбите на чл. 127, т. 6 К., чл. 26, ал. 3 ГПК и чл. 7 З.. Квалификацията на иска по чл. 2б З. е точна и производството е разгледано по особения ред на З., тъй като досъдебното производство по наказателното дело е заварено към датата на предявяване на иска. Това е и причината допустимостта на иска да не се обуславя от абсолютните процесуални предпоставки на чл. 8, ал. 2 З.. Неоснователни са оплакванията за недопустимост на въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част.
За да потвърди частично първоинстанционното решение и да присъди сумата 3 000 лв. като обезщетение на неимуществени вреди, въззивният съд е приел за осъществени предпоставките на чл. 2б З., които пораждат отговорността на държавата по иска срещу Прокуратурата на Република България. Приел е, че ответницата по касация е кредитор по вземането, въпреки че не е обвиняем, пострадал или ощетено лице от престъплението по чл. 345а, ал. 1 НК, защото от нейното владение е бил отнет и задържан като веществено доказателство по наказателното дело лек автомобил и за продължителен период от време тя е била лишена от възможността да го ползва. Приел е, че продължителността на разследването (повече от три години към предявяването на иска) е нарушение на основен принцип на наказателното производство, прогласен с чл. 22, ал. 2 НПК (надхвърлени са всички срокове по чл. 234, ал. 1 НПК) и нарушение на право по § 6, ал. 1 К., от което се ползва и ответницата по касация. Нейното гражданско право е засегнато от образуваното наказателно дело. Приел е, че тя е претърпяла неимуществени вреди от незаконните актове на прокурора в досъдебното производство и е определил, че те могат да бъдат репарирани със сумата 3 000 лв. с оглед критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
По оплакването, че ответницата по касация е изключена от персоналния обхват на чл. 2б З., респ. чл. 6, § 1 К..
Касационната инстанция приема, че правото на ответницата по касация да се ползва от закрилата на чл. 2б З. във връзка с § 6, ал. 1 К. произтича от факта, че от нейното владение е отнет лек автомобил, който се задържа по висящо досъдебно производство като веществено доказателство (чл. 111 НПК). Фактът на установеното владение въз основа на надлежна регистрация пред надлежния орган преди отнемането и задържането обосновава правния й интерес образуваното досъдебно производство да се разгледа и реши в разумен срок. Разпоредбата на чл. 6, § 1 К. следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. Понятието „при определяне на неговите граждански права и задължения” обхваща не само страните в едно гражданско или наказателно производство, а и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството. В. на досъдебното производство е засегнало гражданско право – ответницата по касация не може да се ползва от лекия автомобил и същевременно му вменява в задължение да търпи това фактическо положение.
За неговата легитимация като кредитор по вземането по чл. 2б З., вр. чл. 6, § 1 К. е без значение дали притежава право на собственост върху лекия автомобил. Достатъчен е фактът на установеното владение. Този извод следва и от историческия анализ на законовите разпоредбите. С разпоредбата на чл. 111 НПК законодателят изоставя изискването на чл. 108 НПК от 1974 г. предметите, иззети като веществени доказателства, да се връщат на техните собственици. Чл. 111 НПК именува тези лица „правоимащи”. Легитимацията на ответницата по касация като кредитор по съдебно предявеното вземане срещу Прокуратурата на Република България ще бъде изключена при възникнал спор за право. Тогава чл. 113 НПК предвижда задържането на веществените доказателства по наказателното дело до решаването на спора пред гражданския съд, а продължителността на наказателното дело е негодна да засегне гражданско право на лицето, от което е иззет предмет като веществено доказателство.
Изложеното налага извода, че всяко лице, от което е иззет предмет като веществено доказателство по образувано наказателно производство е включено в персоналния обхват на чл. 2б З., вр. чл. 6, § 1 К. и качеството му на кредитор по вземането не е обусловено от принадлежността на правото на собственост. Този извод обжалваното решение съдържа.
По оплакването, че в обжалваното решение чл. 2б З. е приложен неправилно, защото няма незаконен акт на прокурора в досъдебното производство, който да е нарушил правото на ответника по касация от разглеждане и решаване на висящото наказателно производство в разумен срок.
Разглеждането и решаването на наказателното дело в разумен срок е основен принцип в наказателното производство (чл. 22 НПК). Задължението е на съда (чл. 22, ал. 1 НПК), но възможността да бъде изпълнено следва пряко от изпълнението на задължението на прокурора и разследващите органи да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в НПК срокове (чл. 22, ал. 2 НПК).
Сроковете за извършване на разследването са в чл. 234 НПК. Основният е двумесечен (ал. 1). При фактическа или правна сложност административният ръководител на прокуратурата може да го продължи с не повече от четири месеца, а в изключителни случаи и с повече – от административния ръководител на по-горестоящата прокуратура или от оправомощен от него прокурор. От фактическа страна е прието, че в случая от образуването на досъдебното производство до предявяването на иска са изминали три години. Без значение е обстоятелство, че наказателното производство е било спирано на основание чл. 244, ал. 1, т. 2 НПК два пъти съответно на 18.11.2010 г. и 27.06.2011г. Макар да не текат срокове по време на спирането на производството, висящността на делото е продължила, иззетото веществено доказателство не е върнато на правоимащото лице и през целия период ответницата по касация е била лишена от правото да ползва автомобила. Съгласно чл. 245, ал. 3 НПК сроковете по чл. 234 НПК не включват времето през което наказателното производство е спряно, но задължението на прокурора разследващите органи да осигурят провеждането на досъдебното производство е основано на принципа, регламентиран в чл. 22, ал. 2 НПК, който е основополагащ и гарантиращ разглеждането и решаването на делата в разумен срок. Следователно независимо, че производството по делото в досъдебната фаза е било спирано, фактическа висящност на делото обосновава извод за нарушено правото на разглеждане му в разумен срок.
Чл. 2б, ал. 2 З. изисква обективност и конкретност в преценката дали правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено. Законодателят възлага на прокурора дейността по ръководство и надзор върху работата на разследващите органи в досъдебното производство (чл. 196 НПК). В случая, досъдебното производство е надхвърлило предвидените в чл. 234 НПК срокове по дело за престъпление по чл. 345а, ал. 1 НК, което не разкрива фактическа или правна сложност, а прокурорът не е направил необходимото, за да обезпечи ритмичното и своевременно извършване на необходимите следствени действия.
Аргумент за законосъобразност на действията на прокурора няма в процедурната възможност за спиране на досъдебното производство на основание чл. 244, ал. 1, т. 2 НПК и от обстоятелството, че тя е упражнявана двукратно. От фактическа страна е установено, че с иззетия лек автомобил са били извършени необходимите следствени действия и неговото връщане от прокурора е нямало да затрудни разкриването на обективната истина, а ответницата по касация е получила общо шест отказа в иницирани производства по чл. 111, ал. 2 НПК. Отказът на прокурора е незаконен и пряко е засегнал неговото гражданско право да се ползва от лекия автомобил, защото предпоставките на чл. 113 НПК са изключени, въпреки извършваното позоваване на разпоредбата. Чл. 113 НПК изисква да са налице претенции на две или повече лица за връщането на иззетото веществено доказателство (така ТР № 2/ 12.11.2014 г. по тълк. д. № 2/ 2014 г. ОСНК на ВКС), а друга претенция освен тази на ответника по касация не е била заявена в наказателното производство. Самото граматическо тълкуване на разпоредбата на чл. 113 НПК налага извода, че спорът за право върху предмети, иззети като веществени доказателства, следва да е възникнал след образуване на наказателното производство. Процесуалният закон не съдържа изискване за обектирането му, но претенциите на две или повече лица относно вещественото доказателство следва да са насочени и заявени пред органа на досъдбното производство или съда. Едва в този случай съответният орган следва да се позове на разпоредбата на чл. 113 НПК. От друга страна, постановленията на прокурора, съдържащи отказ за връщане на лекия автомобил и определенията на наказателния съд, които ги потвърждават, нямат действие при решаването на въпроса за тяхната законосъобразност от гражданския съд. Липсва правна норма, която да предвижда, че тези актове на органите на наказателното производство са задължителни за него.
Изложеното налага извод, че правото на ответника по касация на разглеждането и решаването на наказателното производство в разумен срок е нарушено от незаконните актове на прокурора във висящото досъдебно производство. Този извод обжалваното решение съдържа.
По оплакването, че в обжалваното решение чл. 2б З. е приложен неправилно, тъй като отговорността на държавата за вредите от нарушено право по чл. 6, § 1 К. по висящо дело възниква само за отделни периоди на бавност, а не и на производството като цяло.
Касационното оплакване може да бъде обосновано само с корективно тълкуване на разпоредбата на чл. 2б З.. Предпоставки за извършването на такова липсват. Такъв е и изводът на въззивния съд в обжалваното решение.
По оплакването, че в обжалваното решение чл. 2б З. е приложен неправилно, тъй като ищцата не е доказала вреди, които да произтичат от увреждането, а обезщетението за неимуществени вреди за сумата 3 000 лв. нарушава критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
В. съд е приел, че всяко незаконно задържане на предмет, иззет като веществено доказателство по наказателното производство, рефлектира неблагоприятно в неимуществената сфера на лицето, лишено от възможността да се ползва от него. За да определи сумата от 3 000 лв. като справедливо обезщетение на преживяните отрицателни емоции и степента на засягане на психиката на ответницата по касация, въззивният съд е обсъдил събраните гласни доказателства. Преживените неудобства от това, че професионалната реализация на ответницата по касация (счетоводител, който обслужва клиенти и в провинцията) е изисквала ползването на лек автомобил и тя е бил принудена да използва друг стар такъв, постоянно авариращ. Съдът е ценил и обстоятелството, че това се случва в период на бременност на страната. Изнервеното състояние, довело до влошаване и разрив в семейните отношения. Преценил е и необоснованата продължителност на досъдебното производство. Касационната инстанция счита, че обезщетението от 3 000 лв. действително нарушава критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, но пречка за неговото провеждане е неупражненото от ищцата право на обжалване и забраната да се влоши положението на жалбоподателя (аналогия с чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК).
Поради неоснователност на касационните оплаквания и предвид посочената забрана въззивното решение следва да се остави в сила в обжалваната част.
При тези мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 66/ 12.03.2014 г. по гр. д. № 3/ 2014 г. на Великотърновски апелативен съд в обжалваната осъдителна част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1