5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 728
С., 11.06. 2013 год
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ІІІ г.о. в закрито заседание на петнадесети май, две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: Капка Юстиниянова
Членове: Л. Богданова
С. Димитрова
изслуша докладваното от съдия Богданова гр.д. № 2881/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], приподписана от юрисконсулт М. К. срещу въззивно решение № 1987 от 20.12.2012 г. по гр.д. № 3520/2012 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 346 от 24.09.2012 г. по гр.д. № 508/2012 г. на Карловския районен съд в частта, с която е признато за незаконно уволнението извършено със заповед № У.-12-433 от 15.03.2012 г., на основание чл.328, ал.1,т.4 КТ, същата е отменена и Д. Т. Б. е възстановен на заеманата до уволнението длъжност.
В изложение за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивния съд се произнесъл по въпрос свързан с доказването на продължаването на престоя повече от 15 работни дни по чл.328, ал.1,т.4 КТ, в случай че ищецът по делото не е оспорил наличието на престой продължил повече от 15 дни; за задължението на първоинстанционния съд да укаже на жалбоподателя- ответник по исковете кои обстоятелства са в негова доказателствена тежест, което нарушение не е отстранено от въззивната инстанция; за обхвата на правораздавателната власт на въззивния съд съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК. Поддържа се, че по поставените въпроси е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Д. Т. Б. не е подал писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е процесуално допустима.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че работодателят не е доказал, че е налице спиране на работа, продължило повече от 15 работни дни, изтекли към момента на прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца на 15.03.2012 г. Приел е, че по делото не е установено престоят за периода 23.02.2012 г.-14.03.2012 г. да е продължил повече от 15 работни дни, тъй като 25.02.2012 г. е неприсъствен ден- събота, за който по делото не е установено да е бил обявен за работен, нито с акт на Министерския съвет, нито с нарочен акт на работодателя.
Поставеният въпрос свързан с доказването на продължаването на престоя повече от 15 работни дни по чл.328, ал.1,т.4 КТ, в случай че ищецът по делото не е оспорил наличието на престой продължил повече от 15 дни е свързан с обема на дължимата от съда защита и съдействие. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес обемът на дължимата от съда защита и съдействие се определя от страните, т.е. съдът може да разреши правен спор само на заявените от ищеца основания, а основанията на иска са обстоятелствата, от които произтича претендираното право. С постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС / напр. Решение № 149 от 13.06.2012 г. по гр.д. № 475/2011 г., ІV го./ е прието, че предявеният иск не може да бъде разгледан на основания, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното право на работодателя на едностранно прекратяване на трудовия договор, но не са заявени от ищеца, той не е основал претенциите си на тях. В настоящия случай в исковата молба наред с другите обстоятелства ищецът сочи и, че заповедта не е правно регламентирана, тъй като основанието по чл. 328, ал.1, т.4 КТ изисква спиране на работа за повече от 15 дни, като мотивираната на това основание заповед е без наличност на фактически и правен престой. От така изложеното е видно, че ищецът е основал претенциите си и на твърдение, че уволнението не е съобразено с изискваната от разпоредбата на чл.328, ал.1, т.4 КТ минимална продължителност на спирането на работа- 15 работни дни. При това положение въззивният съд не е нарушил съдопроизводствените правила, тъй като е уважил предявените искове въз основа на факт, който ищецът е въвел като основание за незаконност на уволнението. Даденото от въззивния съд разрешение не е в отклонение от задължителната практика, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По въпроса за задължението на съда да укаже на жалбоподателя – ответник по исковете кои обстоятелства са в негова доказателствена тежест. Въпросът е относим към съдържанието на доклада по чл.146 ал.1 ГПК и по конкретно как се разпределя доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти. По този въпрос практиката е уеднаквена с решение ВКС, IV г. о. № 417/12.07.2010 г. по гр. д. № 788/2009 г. Прието е, че въззивният съд може и е длъжен да събере доказателствата, за които първата инстанция не е дала указания на ответника по чл. 146, ал. 1, т. 4 и 5 от ГПК – кои факти се нуждаят от доказване и как се разпределя доказателствената тежест за тях. За тези доказателства не настъпва преклузията по чл. 266, ал. 1 от ГПК, тъй като в резултат на процесуалните нарушения, допуснати в първата инстанция, е била пропусната възможността за своевременното им допускане – чл. 266, ал. 3 от ГПК. На основание чл.146, ал.2 ГПК съдът е длъжен да укаже на ответника необходимостта от събиране на доказателства, ако в отговора е направил възражения и е посочил фактите, на които се основават /решение№ 429 от 21.06.2010 г. по гр.д. № 1151/2009 г. на ВКС, І г.о./. В случая в писмения отговор по чл.131 ГПК ответната страна е възразила, че престоят е продължил повече от 15 работни дни, за което е представила писмени доказателства. Първоинстанционният съд е приел представените доказателства, посочил е, че по отношение на гласните ответната страна с допълнителна молба следва да уточни за какви обстоятелства се сочат те с оглед преценка на тяхната допустимост, разпределил е доказателствената тежест, като е указал, че в тежест на дружеството е установяването на фактите, обосноваващи законосъобразността на уволнението. Препис от определението и доклада са връчени на дружеството на 24.08.2012 г. В съдебно заседание, проведено на 17.09.2012 г. представителят на ответното дружество е заявил, че няма искания и няма да сочи други доказателства. При тези данни следва, че първоинстанционният съд не е допуснал процесуални нарушения по приложението на чл.146 ГПК, които въззивният съд да е бил длъжен да отстрани. Наличието на задължителна съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд налага извод, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По въпроса за обхвата на правораздавателната власт на въззивния съд съобразно разпоредбата на чл.269 ГПК също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. На поставения въпрос е даден отговор в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. В. съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на тези правомощия е в нарушение на чл.269 ГПК / решение № 176 от 8.06.2001 г. по гр.д. № 1281/2010 г., ІІІ г.о.; решение № 95 от 16.03.2011 г. по гр.д. № 331/2010 г. на ІV г.о.; решение № 764 от 19.01.2011 г. по гр.д. № 1645/2009 г. на ІV г.о.; решение № 325 от 22.07.2011 г. по гр.д. № 954/2010 г. на ІV г.о. и др./. В случая с въззивната жалба дружеството е поддържало оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение. Обосновал е становището си, че е налице посоченото в заповедта основание за прекратяване на трудовото правоотношение- чл.328, ал.1,т.4 КТ с това, че по делото са представени доказателства, чрез които се установява, че престоя е реален, както и че е продължил повече от 15 работни дни. При така определения предмет на въззивно разглеждане съдът не е излязъл извън въведените във въззивната жалба оплаквания. Даденото разрешение не е в отклонение от задължителната практика по чл.269 ГПК, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Наличието на задължителна съдебна практика по поставените правни въпроси, по отношение на която не е обоснована необходимостта от промяна, не дава основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1987 от 20.12.2012 г. по гр.д. № 3520/2012 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :