Решение на Върховен касационен съд ІІІ г.о 8
Р Е Ш Е Н И Е
№ 90
С.,16.06. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети април, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
при секретаря Райна Стоименова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 4406 по описа за 2014 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационни жалби от [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. Ю. В. от АК-С. и от Столична община, чрез пълномощника си гл. юриск. А. Г., против въззивно решение № 466 от 10.03.2013 г., постановено по в.гр.д. № 3849 по описа за 2013 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 с-в, с което е отменено решение от 11.03.2013 г., постановено по гр.д. № 4573/2012 г. на Софийски градски съд, ГО, І-2 с-в, и е прогласен за нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, част от договор за замяна, сключен на 18.03.2003 г. между Столична община и [фирма], с който СО е прехвърлила на [фирма] собствеността на 3049 кв.м. от парцел ІІ-общ., отреден за паркинг и съпътстващи дейности от кв. 2а, м. „Н. О.” и съседни жилищни територии с площ от 3 278 кв.м., заключен между точки Ш. от скица на в.л. Ц. – приложение 5, по предявения иск от Е. П. Г. от [населено място] срещу Столична община и [фирма], с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД. В жалбите се поддържат оплаквания и подробни съображения за недопустимост на въззивното решение, поради недопустимост на предявения установителен иск, респ. неговата неправилност – касационни основания за отмяна по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В съдебно заседание адв. В. и юриск. Г. поддържат жалбите и молят въззивното решение като недопустимо да бъде обезсилено и производството по делото – прекратено, или като неправилно да бъде отменено и постановено друго от касационния съд, с което се отхвърли предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД като неоснователен, а при хипотезата на чл. 293, ал. 3 ГПК делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. Подробни съображения са изложени в писмени защити.
Ответницата по касационните жалби Е. П. Г. от [населено място] не изразява становище по тях в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
С определение № 1311 от 17.12.2014 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правните въпроси от процесуално и материално естество, от значение за изхода на делото, а именно – налице ли е правен интерес за ищеца от предявяване на установителен иск за нищожност на договор, по който той не е страна, доколкото ищецът няма да може да черпи права от съдебното решение, дори ако то бъде постановено в негова полза, както и относно действителността на процесния договор за замяна с оглед Решение на В. от 17.08.1990 г. във връзка с разпореждането с държавно, общинско и друго имущество, обн. Д.В., бр. 69 от 28.08.1990 г., с което е спряно разпореждането със земя, административни, стопански и туристически обекти и одържавени по ЗОЕГПНС жилища и вили, представляващи държавно и общинско имущество, както и с недвижими имоти на колективни земеделски стопанства, както и за действието във времето на наложения с това решение мораториум за разпореждане.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение, с което е прогласен за нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, част от договор за замяна, сключен на 18.03.2003 г. между Столична община и [фирма], с който СО е прехвърлила на [фирма] собствеността на 3049 кв.м. от процесния имот, по предявения иск от Е. П. Г. срещу Столична община и [фирма], въззивният съд е приел, че предявеният установителен иск за нищожност на договора, предявен от трето на сделката лице, е допустим, доколкото ответното дружество се легитимира като собственик на имота, чието възстановяване по ЗСПЗЗ ищцата претендира, като в тази насока ангажираните от нея доказателства – съдебните решения по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ и документа, удостоверяващ спиране на реституционното производство, поради наличие на спор за материално право, обосновават и установяват правния интерес на ищцата като трето на договора лице от водене на установителния иск за нищожност на процесния договор. По същество съдът е приел, че процесния договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, поради невъзможен предмет, тъй като към момента на сключване на оспорения договор за замяна е било в сила решение на В. от 17.08.1990 г., съгласно което е спряно разпореждането със земя, административни, стопански и туристически обекти и одържавени по ЗОЕГПНС жилища и вили, представляващи държавно и общинско имущество, както и с недвижими имоти на колективни земеделски стопанства, а процесният имот представлява недвижим имот на колективно земеделско стопанство по см. на т. 1 от това решение на В. и по отношение на него е важал мораториумът за извършване на разпоредителни действия. Установяването на забрана за извършване на разпоредителни действия от страна на притежаващия правото на собственост върху тази вещ, както и на забраната то да бъде придобивано и притежавано от друг субект през времето на действие на мораториума, съставляват временно изключване на съответната вещ от гражданския оборот. В тази връзка съдът е приел, че когато една вещ, предмет на облигационното отношение, към момента на постигане на съгласие за сключване на договора, е извадена от гражданския оборот, договорът е нищожен поради невъзможен предмет, поради което е уважил предявения иск на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД.
По поставения процесуалноправен въпрос, а именно – налице ли е правен интерес за ищеца от предявяване на установителен иск за нищожност на договор, по който той не е страна, доколкото ищецът няма да може да черпи права от съдебното решение, дори ако то бъде постановено в негова полза, макар и в по-широк аспект е постановена задължителна съдебна практика по реда на чл. 290 и сл. ГПК, обективирана в решение № 207 от 24.07.2012 г. по гр.д. № 914/2011 г. на ВКС, ІV г.о., която настоящият състав на ВКС, ІІІ г.о. споделя. Съгласно нея гражданският процес цели да възстанови законосъобразното състояние на гражданските правоотношения. Интерес от търсене на искова защита е налице, когато между насрещните страни съществува спор относно фактите и/или правото /тяхното възникване, съдържание или съществуване/ и трябва да се възстанови хармонията в поведението на спорещите, като се изпълнят изискуемите задължения и се преустановят действията, целящи да осуетят защитата на правото. Две са формите на правния спор – неоснователното отричане на право, което съществува и неоснователно претендиране на право, което не съществува. Чрез исковото производство се цели установяване на действителното правно положение между спорещите със сила на присъдено нещо и според вида на нарушението и търсената защита. Следователно, интерес от искова защита ще е налице, когато чрез избрания от ищеца способ, ще може да се разреши съществуващ между него и противната страна правен спор и то в най-пълна степен. Решението трябва да способства за признаване или удовлетворяване на негово субективно материално право, засегнато от посоченото действие Така например, няма правен интерес от иск, който няма да се отрази върху правната сфера на ищеца или ако в негово разположение има друг по-ефективен способ за защита. Касае се за абсолютна положителна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. В конкретния случай отрицателният установителен иск за нищожност на договора за замяна между двамата ответници на процесния имот е предявен от трето на оспореното правоотношение лице. Ищцата Е. Г. твърди, че има признато право на възстановяване на собственост върху земеделски имот, което не може да реализира предвид възникналия спор за собственост с ответника [фирма] и спиране на реституционното производство до приключването му като обосновавайки правния си интерес тя представя съдебни решения по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ и по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ относно спорния имот, както и заповедта и удостоверението по чл. 13, ал. 5 ППЗСПЗЗ в частта им относно легитимацията на наследниците на М. М. Г. със записка за вписване № 209 от 1943 г., както и удостоверение от 05.04.2010 г. на ОСЗ „Нови Искър” за спиране на реституционното производство относно спорния имот, поради наличие на спор за материално право. Следователно, в случая доколкото ответното дружество се легитимира като собственик на имота въз основа на оспорения договор за замяна, чието възстановяване ищцата претендира, за нея е налице правен интерес да установи неговата нищожност, тъй като тя представлява трето лице, чиито права са засегнати от съществуването на спорното правоотношение и тя е надлежно легитимирана да предяви установителен иск за прогласяване на неговата нищожност.
По поставения материалноправен въпрос относно действителността на процесния договор за замяна с оглед Решение на В. от 17.08.1990 г. във връзка с разпореждането с държавно, общинско и друго имущество, обн. Д.В., бр. 69 от 28.08.1990 г., с което е спряно разпореждането със земя, административни, стопански и туристически обекти и одържавени по ЗОЕГПНС жилища и вили, представляващи държавно и общинско имущество, както и с недвижими имоти на колективни земеделски стопанства, както и за действието във времето на наложения с това решение мораториум за разпореждане, е налице задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 и сл. ГПК – решение № 153 от 31.08.2012 г. по гр.д. № 1690/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 438 от 05.01.2012 г. по гр.д. № 987/2010 г., І г.о. Съгласно нея, с решение на В. от 17.08.1990 г., което има характер на нормативен акт, е спряно разпореждането със земя, административни, стопански и туристически обекти и одържавени по З. жилища и вили, представляващи държавно и общинско имущество, както и с недвижими имоти на колективни земеделски стопанства и е наредено да се спре преобразуването на държавни и общински фирми, техни поделения и обекти в акционерни фирми по реда на чл. 43а от Указ № 56 за стопанската дейност и чл. 26 от правилника за негово прилагане, както и издаването на разрешения за продажба на недвижими имоти от държавни и общински фирми на недържавни и необщински юридически лица и на граждани, освен за задоволяване на жилищни нужди/ 1-4/. В решението не е посочено за какъв срок се спира извършването на посочените в него правни действия, но предвид обстоятелството, че същото е прието във връзка с постъпили сигнали на народни представители за нарушения на ЗС, Н. и Указ 56 за стопанската дейност, свързани с разпореждане с държавно и обществено имущество, както и че в т. 5 от него е даден срок на Министерския съвет да предложи законодателни мерки във връзка с разрешаването на посочените в т.1-4 въпроси, е прието, че мораториумът е наложен до приемане на съответните закони за реституция и за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия, което следва и от материята, до която се отнасят посочените в Решението на В. нормативни актове.
Върховният касационен съд в настоящия си състав възприема напълно даденото разрешение на поставения материалноправен въпрос, обусловил изхода на делото.
К. жалби са основателни.
Съдът е сезиран с иск за нищожност на договор за замяна на недвижими имоти, сключен между ответниците, относно частта му, с която СО е прехвърлила на [фирма] собствеността на 3 278 кв.м. от парцел ІІ-общ., отреден за паркинг и съпътстващи дейности от кв. 2а, м. „Н. О.” по плана на [населено място], с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД.
От фактическа страна е установено по делото, че с договор за замяна на недвижими имоти от 18.03.2003 г. Столична община е прехвърлила на [фирма] общински имот, частна общинска собственост, съгласно акт за общинска собственост № 1608 от 21.10.2002 г., находящ се в [населено място], район В., „Бакърена фабрика”, [улица]– имот с площ от 3 127 кв.м., представляващ част от парцел ІІ-общ., отреден за паркинг и съпътстващи дейности, от кв. 2а, м. „Н. О.” и съседни жилищни територии по плана на [населено място], одобрен със заповед № 315/14.10.1972 г. и заповед № РД 09-50357/26.07.2000 г. и заповед № РД-09-299/2002 г., срещу два апартамента; с анекс за поправката му от 15.04.2004 г. е уточнено, че площта на имота следва да се чете 3 278 кв.м. Установено е, че ищцата е наследница по закон на М. М. Г., като с влязло в сила решение на СРС, 32 с-в по гр.д. № 11946/2005 г. е признато за установено по предявения от Е. П. Г. срещу ОСЗГ Нови Искър иск с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ правото на наследниците на М. М. Г. за възстановяване на собствеността върху земеделски имот: нива в [населено място], с площ 4 150 дка в землището на [населено място], при описани съседи. С решение от 09.11.2009 г. по а.д. № 24528/2009 г. на Административен съд – София град, неразделна част от което е комбинирана скица, е определена незастроена площ от 3 049 кв.м., която съвпада с предмета на настоящото дело – имот № 5, к.л. 175 е идентичен в частта от 3 049 кв.м. с недвижимия имот, отразен в раздел І на оспорвания договор за замяна от 18.03.2003 г. Във връзка с допустимостта на предявения иск за нищожност, настоящата инстанция изцяло възприема изводите на въззивния съд, че искът е допустим, тъй като ищцата, която е трето за оспореното правоотношение има правен интерес от предявяването му, тъй като нейните права са засегнати от оспореното правоотношение, в какъвто смисъл е и даденият по-горе отговор на поставения процесуалноправен въпрос, касаещ допустимостта на предявения иск.
По същество обаче искът с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, за нищожност на оспорената сделка, поради невъзможен предмет, предвид действащото към момента на сключване на оспорения договор за замяна решение на В. от 17.08.1990 г., с което е спряно разпореждането със земя, административни, стопански и туристически обекти и одържавени по З. жилища и вили, представляващи държавно и общинско имущество, както и с недвижими имоти на колективни земеделски стопанства и др., се явява неоснователен. Това е така, тъй като Законът за собствеността и ползването на земеделските земи е обнародван в ДВ бр. 17 от 01.03.1991 г. и към този момент действието на наложения с Решението на В. от 17.08.1990 г. мораториум е било прекратено, поради което в случая оспорената от ищцата сделка – замяна, сключена от ответниците относно процесния недвижим имот, не се явява такава с невъзможен предмет по см. на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, поради което и предявеният иск на това основание като неоснователен, следва да бъде отхвърлен.
Поради това, направените в противен смисъл изводи на САС в обжалваното решение № 466 от 10.03.2013 г. по в.гр.д. № 3849/2013 г. са неправилни и са довели до постановяване на незаконосъобразен съдебен акт за основателност на предявената претенция за нищожност. След отмяна на неправилното решение на въззивния съд при наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, спорът следва да се пререши в противен смисъл с оглед правомощията на ВКС по чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК като предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД бъде отхвърлен като неоснователен, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.
При този изход на делото и с оглед направеното искане от касаторите и непредставянето на списък по чл. 80 ГПК, следва да им се присъдят направените разноски по делото, както следва: на касатора [фирма] в размер на 1 871, 80 лв., а на Столична община в размер на 1 441,80 лв., вкл. и юриск. възнаграждение в минимален размер, съгласно Наредба на ВАС № 1/2004 г.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 466 от 10.03.2013 г., постановено по в.гр.д. № 3849 по описа за 2013 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 с-в, в обжалваната му част и вместо него ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ исковете на Е. П. Г. от [населено място], [улица], ет. 1 срещу Столична община, представлявана от кмета Й. Ф., [населено място], [улица] [фирма] [населено място], ж.к. „Надежда-І”, [жилищен адрес] представлявано от управителя С. Ж., с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1, за прогласяване за нищожен, поради невъзможен предмет на част от договор за замяна, сключен на 18.03.2003 г. между Столична община и [фирма], с който СО е прехвърлила на [фирма] собствеността на 3049 кв.м. от парцел ІІ-общ., отреден за паркинг и съпътстващи дейности от кв. 2а, м. „Н. О.”, [община] и съседни жилищни територии с площ от 3 278 кв.м., заключен между точки Ш. от скица на в.л. Ц. – приложение 5.
ОСЪЖДА Е. П. Г. да заплати на Столична община сумата от 1 441,80 лв. и на [фирма] сумата от 1 871,80 лв., направени разноски по делото.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :