Определение на ВКС – ГК, III г.о. 5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 216
гр. София, 01.06. 2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесет и първи май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
изслуша докладваното от съдията Д. ч.гр.д. № 2171/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 10035 от 05.04.2016 г. на Н. А. К. от [населено място], област В., чрез пълномощника му адв. М. К. от АК-В., против определение № 686 от 15.03.2016 г., постановено по ч.гр.д. № 323/2016 г. на Варненския окръжен съд, Гражданско отделение, с което като е потвърдено определение № 48 от 04.01.2016 г. по гр.д. № 2124/2015 г. на Варненския районен съд, X. състав, е прекратено производството по делото като недопустимо. Жалбоподателят моли да се отмени обжалваното определение по съображения, изложени в частната жалба.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор поддържа, че с обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси, от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставените въпроси от процесуалноправно естество са следните: 1/ Допустимо ли е първостепенният съд по свой почин и по същия въведен от него процесуалноправен въпрос за недопустимост на иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, разрешен от горестоящия окръжен съд с отменително определение – за допустимост на иска, наново да прекратява производството по делото, пак поради недопустимост на иска; 2/ Повторното произнасяне на първостепенния съд по един и същ въпрос за недопустимост на исковото производство, с идентични мотиви, прави ли го процесуално недопустимо и противоконституционно – с арг. 4, ал. 1 К.; 3/ Допустимо ли повторното произнасяне от друг състав на въззивния съд по един и същ въпрос – за допустимост на исковото производство за обезщетяване по чл. 225, ал. 1 КТ над присъденото в предходно съдопроизводство, вече разрешен положително от друг състав на въззивния съд, щом то води до противоречиво отсъждане; 4/ При конкуренция между две различни правни разрешения, дадени с постановени и влезли в сила съдебни актове на различни съдебни състави на окръжния въззивен съд, с противоречиво отсъждане по един и същ въпрос, съставлява ли нежелано правно положение, което да води до недопустимост на едното от тях; 5/ Следва ли съдът да следи служебно за предметния обхват на С., формирана в предходно приключил спор за обезщетяване на вредите по чл. 225, ал. 1 КТ, след отмяна на незаконно уволнение, спрямо неразрешената от него част в новото производство; 6/ Докъде се простират обективните предели на С., в случая на повторно заявен спор между същите страни и на същото основание по чл. 225, ал. 1 КТ, за вземането на обезщетение, щом е присъдена само част от обезщетението, а за останалата му част до изтичане на 6 месечния срок, е отхвърлен като преждевременен, и дали това го прави процесуално допустим; 7/ Налице ли е правен интерес за ищеца от провеждане на втори иск по чл. 225, ал. 1 КТ, между същите страни, щом в предишното проведено дело, след отмяната на уволнението му, е била присъдена само част от претендираното обезщетение, като в останалата част от претендираното обезщетение, искът е отхвърлен като преждевременно заявен; 8/ Отказът на въззивния съд да допусне до разглеждане по същество повторно заявения иск за вреди от незаконно уволнение по чл. 225, ал. 1 КТ, за разликата над присъденото му по предното дело – до пълния им размер, нарушава ли правото на ищеца на ефективна правна защита, по силата на чл. 13, във вр. с чл. 6, ал. 1 от Конвенцията и чл. 47 Х., като пряко приложимо право, с директен ефект; 9/ Принципът на служебното начало, дефиниран в разпоредбата на чл. 7 ГПК, намира ли приложение при изясняването на въпроса за допустимостта на повторно заведения иск по чл. 225, ал. 1 КТ, за неприсъдената разлика в обезщетение до пълния размер до изтичане на 6 месечния срок, заявен в предходно приключилото дело за отмяна на уволнението; 10/ Длъжен ли е съдът да се произнесе със съдебния си акт, въз основа на предметния обхват на искането за защита и съдействие, въведено с допълнителния иск по чл. 225, ал. 1 КТ, за неприсъдената му част, в предходно проведеното дело, в съответствие с диспозитивното начало в процеса; 11/ Съдът обвързан ли е да изпълни задължението си по прилагане на правилото по чл. 235, ал. 2 ГПК; 12/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно, при разрешаване на въпроса за допустимостта на иска за обезщетяване от незаконно уволнение, за разликата над неприсъдената част до заявения пълен размер до изтичане на 6 месечния срок, както и длъжен ли е въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и всички оплаквания на жалбоподателя, при разрешаване на въпроса за допустимостта на предявения иск, заявени в частната въззивна жалба; 13/ Допустимостта на повторно предявения иск по чл. 225, ал. 1 КТ, за разликата над неприсъдената част до пълния размер на обезщетението за оставане без работа, в резултат от признатото незаконно уволнение в предходното съдопроизводство и за неговото разглеждане по същество, следва ли да бъде основано върху принципа за справедливост, щом той е предопределен от изхода на спора по незаконното уволнение; 14/ Какво е съдържанието на мотивите на съдебния акт; 15/ При упражняване на правомощията си по воденето на процеса, съдът следва ли да ги осъществи по такъв начин, че да допусне за разглеждане предявения акцесорен иск и така да осигури изпълнение на конституционното си задължение за установяване на истината – чл. 121, ал. 2 от Конституцията на Република България. Позовава се и представя решение № 1389 от 03.11.2003 г. по гр. д. № 825/2002 г. на ВКС, ТК, I т.о., постановено по стария процесуален ред.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като провери обжалваното определение и обстоятелствата по делото, констатира следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261, чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 284, ал. 2 ГПК, но е процесуално недопустима.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че правилно с първоинстанционното определение Варненският районен съд, 16 състав е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата 1 263, 92 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа в периода от 16.09.2014 г. до 02.12.2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане и сумата от 55, 59 лева, представляваща законна лихва върху сумата от 1263, 92 лева, за периода от 16.09.2014 г. до датата на завеждане на исковата молба в съда – 24.02.2015 г., е недопустим и производството по делото следва да бъде прекратено. Изложени са съображения, че между същите страни, на същото основание и със същото искане е недопустимо предявяване на нов иск, тъй като спорът е бил разрешен със сила на пресъдено нещо, като обективните предели на С. определят недължимостта на претендираната сума на посоченото основание към релевантния момент – момента на даване ход на устните състезания между страните. В случая между страните по делото с решение № 4398 от 29.09.2014 г. на Варненския районен съд, 41 състав, постановено по гр.д. № 9319/2014 г., е било признато за незаконно и отменено уволнението на жалбоподателя, същият е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, като му е присъдено парично обезщетение за времето през което е останал без работа в размер на 1 886, 89 лв., за периода от 03.06.2014 г. до 15.09.2014 г. – датата на устните състезания пред Варненския районен съд, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане, като искът за присъждане на сумата над 1886,89 лв. до претендирания размер от 2685,83 лв., за периода от 16.09.2014 г. до 02.12.2014 г., е бил отхвърлен като преждевременно предявен. Съдът е приел, че правото да се претендира разликата за целия шестмесечен период в друг процес се запазва за работника, само ако до момента на даване ход на устните състезания пред въззивната инстанция (при наличие на жалба) и пред първата инстанция (ако отхвърлителната част не е обжалвана) законово определеният шестмесечен срок от уволнението не е изтекъл, докато в случая към датата на приключване на съдебното дирене пред Варненския окръжен съд, (който е инстанция по същество, т.е. обвързана с приложение на нормата на чл. 235 ал. 3 ГПК) крайната дата на шестмесечния срок – 02.12.2014 г. е изтекла и към момента на постановяване на решението от Варненския окръжен съд – 11.12.2014 г., правно релевантните факти, които са от значение за спорното право, са настъпили, поради което с потвърждаването на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, е формирана сила на присъдено нещо и се е преклудирала възможността за бъдещ процес.
В случая частната касационна жалба е процесуално недопустима по следни съображения:
Касационното обжалване е ограничено от един установен от законодателя формален критерий – цената на иска /чл. 280, ал. 2 ГПК/ и от реалните критерии за наличие на основанията за допускане на касационно обжалване, които се проверяват от ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК/. Според разпоредбата на чл. 274, ал. 4 ГПК, не подлежат на обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. С разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК /изм. – ДВ, бр. 50 от 2015 г./ са посочени категории решения, постановени по въззивни дела, които са изключени от обхвата на касационния контрол. Обжалваното определение, не подлежи на касационно обжалване, тъй като е постановено по дело, решението по което попада в категорията на изключените от касационен контрол съдебни актове, посочени в чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК, а именно искове за обезщетения по трудово правоотношение с цена под 5 000 лева. В случая цената на предявените обективно съединени искове е в размер на сумата 1 263, 92 лева – главница и 55, 59 лева – лихва за забава. Според правилото на чл. 69, ал. 1 ГПК размерът на цената по искове за парични вземания се определя въз основа на търсената сума и тъй като в конкретната хипотеза паричните искове са обективно съединени и предявени с една искова молба, цената се определя върху всеки един от тях поотделно.
Предвид изложеното, частната касационна жалба срещу въззивното определение, с което е потвърдено първоинстанционно определение за прекратяване на производството по делото, поради недопустимост на иска, е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по настоящото дело следва да бъде прекратено, при който резултат произнасянето по заявените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси се явява безпредметно. В случая неправилното посочване в диспозитива на въззивното определение, че то подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, е без значение, тъй като за функционалната подсъдност съдът следи служебно.
По изложените съображения и на основание чл. 274, ал. 4, вр. с чл. 280, ал. 2, т. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение:
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частна касационна жалба с вх. № 10035 от 05.04.2016 г. на Н. А. К. от [населено място], област В., против въззивно определение № 686 от 15.03.2016 г., постановено по ч.гр.д. № 323/2016 г. на Варненския окръжен съд, Гражданско отделение.
ПРЕКРАТЯВА производството по ч.гр.д. № 2171/2016 г. по описа на ВКС, Трето гражданско отделение.
Определението може да бъде обжалвано в едноседмичен срок от съобщаването му на жалбоподателя по реда на чл. 7, ал. 2 ГПК, пред друг състав на Върховния касационен съд, ГК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: