4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 584
гр. София, 20.10.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети и осми септември през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
изслуша докладваното от съдията С. Д. ч.гр.д. № 4714/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК.
Обжалвано е въззивно определение № 1966 от 12.05.2015 г. на Благоевградския окръжен съд, постановено по ч.гр.д. № 206/2015 г., с което като е потвърдено определение № 1141 от 11.12.2014 г. по гр.д. 788/2014 г. на Петричкия районен съд, е оставен без разглеждане предявеният иск от [фирма] [населено място] против К. Х. П., Е. Х. З. и С. Х. В., всички от [населено място], с правно основание чл. 422 ГПК, за признаване за установено, че като поръчители наред с длъжника Х. К. П., дължат заплащането на сумата 18 796,43 лева, представляваща неплатена главница по договор за потребителски кредит № 37680/14.12.2010 г. и Общи условия към него; сумата 3 572,00 лева, представляваща вземания по просрочени лихви за периода 14.09.2011 г. до 19.06.2013 г.; сумата 2 023,81 лева, представляваща вземания по наказателни лихви за просрочена главница; сумата 2 367, 27 лева, представляваща вземания за неустойки; законна лихва върху главницата, считано от 13.12.2013 г. до окончателното й изплащане; сумата 534,29 лева, представляваща държавна такса за образуване на частно гражданско дело; сумата 717,00 лева, представляваща адвокатски хонорар, поради недопустимост на исковата молба и е прекратено производството по делото.
Недоволен от определението е жалбоподателят [фирма], [населено място], представляван от адв. В. К. от АК – К., който моли да се отмени въззивното определение като неправилно, по съображения, че съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК са поставени следните процесуалноправни въпроси: за възможността предявеният в рамките на заповедното производство установителен иск по чл. 422 ГПК да бъде изменен в осъдителен и за крайния момент, в който се преклудира възможността на страните да изменят предявения от тях иск от установителен в осъдителен, за което е приложена съдебна практика, както следва: Определение № 362 от 30.04.2010 г. на ВКС, Първо търговско отделение по ч.т.д. № 156/2010 г.; Определение № 1806 от 23.12.2011 г. на Пловдивския апелативен съд по гр.д. № 978/2011 г.; Определение № 1031 от 22.12.2011 г. на ВКС, Второ търговско отделение по гр. д. № 837/2011 г.
Ответниците по частната жалба К. Х. П., Е. Х. З. и С. Х. В., всички от [населено място], в писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК, я оспорват и молят същата да бъде оставена без уважение като неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на делото, намира, че то подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261, чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 284, ал. 2 ГПК.
За да постанови определението си въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е оставил без разглеждане предявения иск по чл. 422 ГПК, поради недопустимост, като е прекратил производството по делото. Изложени са съображения, че предявените срещу поръчителите в условията на солидарност установителни искове са обусловени от издадената заповед за незабавно изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист, но с оглед последващото обезсилване на заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителния лист, е отпаднал правният интерес за воденето на установителен иск, доколкото не е упражнена процесуалната възможност за изменението му в осъдителен по реда на чл. 214 ГПК.
След преценка на доводите на частния жалбоподател и обстоятелствата по делото, съдът намира следното:
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд е компетентен да разгледа частна касационна жалба срещу въззивно определение, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата, както и да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая в изложението за допускане на касационно обжалване, частният касатор се позова на трите предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, но с обжалваното определение въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика, че е допустимо в рамките на производството по чл. 422 ГПК установителният иск да бъде изменен в осъдителен, съгласно чл. 214, ал. 1, изр. 3 ГПК тъй като обстоятелствената част се запазва, а се изменя само петитума на иска, ако в хода на производството заповедта за изпълнение бъде обезсилена. С обжалваното въззивно определение въззивният съд е съобразил, че за допустимостта на иска по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на вземане е необходимо кумулативното осъществяване на следните предпоставки: 1/ издадена за него заповед за изпълнение, която по-късно да не е обезсилена с влязъл в сила съдебен акт; 2/ възражение от длъжника срещу заповедта за изпълнение в законоустановения преклузивен срок по чл. 414, ал. 2 ГПК и 3/ искът да е предявен в преклузивния едномесечен срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Посочените предпоставки са еднакви, независимо от вида на издадената заповед за изпълнение – по чл. 410 ГПК или по чл. 417 ГПК. При отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение по чл. 419 ГПК, отпада само незабавното изпълнение на заповедта, но не и правният интерес от завеждането на иска по чл. 422 ГПК, който е обусловен от наличието на възражение по чл. 414 ГПК, но не и когато заповедта за изпълнение е обезсилена, какъвто е настоящият случай. Това е така, тъй като заповедта за изпълнение и направеното от длъжника в срок възражение са само предпоставка за допустимост на установителния иск по чл. 422 ГПК и последицата от обезсилване заповедта за изпълнение, е отпадане на тази предпоставка, което обосновава недопустимост на този установителен иск. За да защити интереса си след обезсилване на издадената заповед по чл. 417 ГПК, кредиторът разполага с правната възможност да предяви осъдителен иск, а не установителен такъв, тъй като при отмяна на заповедта изпълнителният титул се запазва, но не и при обезсилването й, какъвто е настоящият случай, поради което в случая липсва правен интерес от установителния иск, който се явява процесуално недопустим. А когато при проверка на исковата молба по чл. 129 ГПК, съдът с оглед разпоредбата на чл. 130 ГПК констатира, че предявеният иск е недопустим, той връща исковата молба, както е процедирал в случая решаващият съд. Искане по чл. 214 ГПК за изменение на иска не е направено от ищеца в хода на първоинстанционното производство, а в конкретния случай е изключено приложението на института на чл. 214 ГПК за изменение на иска, тъй като преди изтичане на сроковете е приключила процедурата по чл. 130 ГПК. Следователно, в случая, доколкото в хода на производството до прекратяването му с потвърденото от въззивния съд определение, искане по чл. 214 ГПК за изменение на иска не е направено от ищеца, то изводът на въззивният съд за недопустимост на предявения установителен иск по чл. 422 ГПК, поради липса на правен интерес, е съобразен със задължителната съдебна практика/определение № 622 от 18.08.2010 г. по ч.т.д № 382/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС, постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК/, поради което по поставените правни въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Направеното искане в частната касационна жалба за обезсилване на определение № 4090 от 01.10.2014 г., по в.гр.д. № 778/2014 г. на Благоевградския окръжен съд, постановено в производство по реда на чл. 419 ГПК, с което е обезсилена, а не отменена, както твърди частният касатор, заповед за изпълнение на парично задължение само в частта срещу поръчителите, не подлежи на разглеждане в настоящото исково производство, тъй като излиза извън неговия предмет.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол, тъй като не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, поради което:
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение № 1966 от 12.05.2015 г. на Благоевградския окръжен съд, постановено по ч.гр.д. № 206/2015 г., по частна касационна жалба вх. № 1888/15.06.2015 г. на [фирма] [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: