4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 130
гр.София, 27.01.2014 г.
Върховният касационен съд на РБ, ГК, ІІІ г.о., в закрито заседание на единадесети декември две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: Капка Юстиниянова
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдията Б. гр.д.N 6487 описа за 2013 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Н. А. от [населено място], подадена чрез адвокат Г. В. срещу въззивно решение № 383 от 17.07.2013 г. по гр.д.№ 742 /2013 г. на Великотърновския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 206 от 28.02.2013 г. по гр. д. № 2485/2012 г. на Великотърновския районен съд е отхвърлен предявеният от А. Н. А. срещу И. Д. М. и С. Р. М. установителен иск по чл.422 ГПК за признаване за установено по отношение на Мерджанови, че вземането й по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 1094/2012 г. на Районен съд, [населено място] съществува.
В изложение за допускане на касационно обжалване се поддържа, че по въпросите: за правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК; за допустимостта на свидетелски показания, когато страните спорят относно факта на предоставяне на сумата по договор за заем, предвид ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, когато се касае не до установяване стойността на договора, а за реалното предаване на сумата, възложено в доказателствена тежест на страната; допустими ли са свидетелски показания, когато спорът не е за съществуването на договора, а за изясняване действителната воля на страните, за смисъла и значението на отделните уговорки. Поддържа се, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В писмен отговор на касационната жалба ответниците И. Д. М. и С. Р. М., чрез адвокат С. П. изразяват становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като жалбоподателката не е обосновала как приетото от въззивния съд противоречи на даденото разрешение в приложените съдебни решения.
Върховния касационен съд, състав на ІІІ г.о., като взе предвид, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, намира същата за допустима.
За да потвърди решението на Великотърновския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от А. Н. А. срещу И. Д. М. и С. Р. М. установителен иск за признаване за установено по отношение на Мерджанови, че вземането й по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 1094/2012 г. на Районен съд, [населено място] съществува, въззивният съд е приел, че по делото не е установено с надлежни доказателства, че жалбоподателката е изпълнила задължението си по сключения между страните на 9.07.2010 г. договор за заем, по който се е задължила да предостави на Мерджанови, като наематели, сума в размер на 3300 евро. Приел е, че с оглед разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК свидетелски показания са недопустими, тъй като се касае за договор на стойност над 5000 лв. Изложил е и съображения, че искът е неоснователен и на друго основание, а именно че не е налице твърдяната в исковата молба солидарна отговорност на Мерджанови, тъй като за заемополучателите такава не е определена от закона, нито е уговорена, а се касае до делимо по своята природа задължение. Решаващите изводи на съда са основани на събраните по делото писмени и гласни доказателства, като на основание чл.272 ГПК е препратил и към мотивите на първоинстанционното решение.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси.
На въпроса за правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК е дадено разрешение в т.1 на ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че ГПК урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В. инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.
Следователно в качеството си на втора по ред съдебна инстанция по съществото на спора, въззивният съд следва да обсъди наведените с въззивната жалба доводи и оплаквания относно правилността на обжалваното решение. В случая с обжалваното решение, въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция, с което искът по чл.422 ГПК е отхвърлен, като е възприел мотивите относно това, че договорът за заем от който жалбоподателката черпи права е реален договор и сумата, предмет на заемното правоотношение трябва да е предадена на заемателя. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта за доказване на това обстоятелство се носи от страната, която го твърди и която следва да докаже. Изложил е съображения за недопустимост съобразно разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК предаването на сумата да се установява със свидетелски показания. Извън това като самостоятелно основание за отхвърляне на иска е обосновал липсата на пасивна солидарност между ответниците, с оглед заявеното искане, че ответниците дължат сумата 3300 евро солидарно. В съответствие със задължителната практика на ВКС въззивният съд е изложил съображения във връзка с оплакванията във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционнито решение. Съответствието със задължителната практика изключва достъпа до касация на поддържаното в изложението основание – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
На въпроса за допустимостта на свидетелски показания, когато страните спорят относно факта на предоставяне на сумата по договор за заем, предвид ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, когато се касае не до установяване стойността на договора, а за реалното предаване на сумата, възложено в доказателствена тежест на страната, както и допустими ли са свидетелски показания, когато спорът не е за съществуването на договора, а за изясняване действителната воля на страните, за смисъла и значението на отделните уговорки е дадено разрешение в създадената по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика на ВКС. Прието е, че при липса на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, то забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели установяването на заемното правоотношение, което е над определената в закона стойност. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора. При наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса не е в отклонение от задължителната съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения съдът в настоящия състав намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 383 от 17.07.2013 г. по гр.д.№ 742 /2013 г. на Великотърновския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :