4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1236
С., 29.12. 2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ІІІ г.о. в закрито заседание на осемнадесети ноември, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Капка Юстиниянова
Членове: Л. Богданова
С. Димитрова
като изслуша докладваното от съдията Богданова гр.д. № 5093 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. П. К., действаща като едноличен търговец с фирма „Б. П.”, [населено място], подадена чрез пълномощника адвокат К. Б. срещу въззивно решение № 333 от 24.06.2015 г. по гр.д. № 411/2015 год. на Русенския окръжен съд, с което е отменено решение № 381 от 24.03.2015 г. по гр.д. № 6614/2014 г. на Русенския районен съд, и е отхвърлен като неоснователен предявеният от жалбоподателката срещу А. И. Н. иск за сумата 8 100 лв., представляваща обезщетение за неизпълнено задължение по договор за влог на автокаравана от 20.10.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 25.11.2014 г. до окончателното изплащане.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за обхвата на правораздавателната власт на въззивния съд. Поддържа, че във въззивната жалба не е имало спор по фактите, по приложените писмени доказателства. С решението си въззивния съд създал основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като нарушил задължителната практика на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция, създадена с ТР № 1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Поддържа се, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса следва ли въззивният съд да се произнася по непосочени във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и по обосноваността на непосочени негови фактически констатации, при оплаквания във въззивната жалба само за незаконосъобразност на решението. Според жалбоподателя по този въпрос е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът А. И. Н. чрез пълномощника си адвокат М. К. изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че при постановяване на решението въззивният съд е действал в съответствие с установената съдебна практика и е приложил точно закона. Претендира присъждане на разноски за производството.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е процесуално допустима.
За да отмени решението на първата инстанция и постанови друго, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от жалбоподателката срещу А. И. Н. иск за сумата 8 100 лв., представляваща обезщетение за неизпълнено задължение по договор за влог на автокаравана от 20.10.2013 г., ведно със законната лихва, считано от 25.11.2014 г. до окончателното изплащане, Русенският окръжен съд е приел, че между страните по делото не е сключен договор за влог, по който ответникът да е поел задължение да пази вещта- автокаравана. Затова той не може да бъде отговорен за кражбата й и не следва да заплаща обезщетение за неизпълнение на задължение по договор за влог, каквото той не е поемал. Този извод съдът е основал на сключения между страните на 20.10.2013 г. договор и изразената в него тяхна воля. Изложил е съображения, че с оглед принципа на непосредственост при събиране на посочените от страните доказателства, действащ в гражданския процес, съдът следва да мотивира решението си само с тези от тях, които са събрани с участието на страните. В случая първоинстанционният съд е нарушил този принцип като е мотивирал изводите си за вида на договора с показанията на ответника дадени в образуваното по повод кражбата на процесната вещ досъдебно производство, приложено в обезпечителното производство по гр.д. № 5646/2014 г. на Р..
По поставения в изложението въпрос за обхвата на правораздавателната власт на въззивния съд с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК е налице задължителна практика. Съгласно дадените в ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, както и в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, включително и в представените е прието, че задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася само за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната част. По отношение правилността на обжалвания акт, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или да защити интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези, при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността на изрично посочените негови фактически констатации. В случая във въззивната жалба, подадена от настоящия ответник по касационната жалба е въведено оплакването, че решението е незаконосъобразно, като постановено в нарушение на материалния закон. Изложени са оплаквания и във връзка с фактическите констатации на въззивния съд, изградени на базата на събраните по делото доказателства. Когато при произнасяне се приеме за основателен някой от посочените доводи за неправилност на първоинстанционното решение, това е основание за решаване на спора по същество от въззивния съд- чл.271, ал.1 ГПК. Разрешаването на спора по същество означава съдът да извърши същата онази дейност, която извършва първоинстанционния съд при разрешаването на спора: да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на иска, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти, прецени дали тези факти са доказани, съответно дали представените за доказване на тези факти доказателства са истински и относими към спора. В случая въззивният съд е процедирал по този начин. Приел е за основателно въведеното във въззиваната жалба оплакване за неправилно прилагане на материалния закон и при решаване на спора по същество е приел за неотносим като доказателства приложения в обезпечителното производство протокол от досъдебното производство, за което е изложил и своите съображения.
По въпроса за задължението на въззивния съд да квалифицира правоотношението между страните по спора също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В случая въззивният съд е отменил решението на първоинстанционния съд като неправилно, обсъдил е представения по делото договор, подписан между страните по делото и с оглед изразената в него тяхна воля е приел, че се касае до договор за наем, а не до договор за влог, каквото е било твърдението в исковата молба. Затова е приел, че не е налице поето задължение за пазене на процесната вещ от ответника. По тези съображения е отхвърлил предявеният иск.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При този изход на делото на ответната страна следва да се присъдят направените разноски по делото в размер на 400 лв.- заплатено адвокатско възнаграждение.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 333 от 24.06.2015 г. по гр.д. № 411/2015 год. на Русенския окръжен съд.
Осъжда Б. П. К., действаща като едноличен търговец с фирма „Б. П.”, [населено място], [улица], [жилищен адрес] ет.VІ, ап.15 да заплати на А. И. Н. от [населено място], [улица], бл. „Д. М.”, вх.1, ет.ІІ, ап.1 направените разноски за касационната инстанция в размер на сумата 400 /четиристотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :