4
Определение на ВКС, ГК, ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 436
[населено място], 16.06. 2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на тринадесети юни, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията С. Д. ч.гр.д. № 2948 по описа за 2014 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
С въззивно определение № 99 от 17.02.2014 г. на Варненския апелативен съд, постановено по ч.гр.д. № 83/2014 г. е потвърдено определение № 603 от 12.09.2013 г. по гр.д. № 10/2013 г. на Добричкия окръжен съд, с което е прекратено производството по делото по предявения при условията на евентуалност иск на Мюсюлманско изповедание [населено място] срещу Държавата по чл. 108 ЗС, вр. с § 5, ал. 1 и ал. 2 ПЗР на ЗВ, вр. с чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, за установяване правото на собственост и предаване владението на недвижим имот в [населено място], подробно описан, поради невнасяне в срок на дължимата държавна такса.
Недоволен от въззивното определение на Варненския апелативен съд е жалбоподателят-ищец Мюсюлманско изповедание [населено място], който чрез процесуалния си представител адв. К. Р. от АК-К., го обжалва в срок като счита, че същото е неправилно и моли да бъде отменено като незаконосъобразно.
В изложение по чл. 274, ал. 3, вр. с чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е посочено, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от процесуално естество, от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставените правни въпроси са – задължен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по съществото на спора в случаите, когато потвърждава първоинстанционния съдебен акт и препраща към мотивите на същия и длъжен ли е въззивният съд да събере служебно доказателства, ако те са необходими за прилагане на императивните правни норми на чл. 68 и чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК за определяне на материалния интерес от оценяем иск, съответно и на дължимата по този иск държавна такса. Позовава се и представя задължителна съдебна практика – ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, т. 3 и решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Ответниците по частната жалба не изразяват становище по нея в писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно определение за прекратяване производството по делото по предявения евентуален иск за собственост намира, че то подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261, чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 284, ал. 2 ГПК.
След преценка на доводите на частния касатор и обстоятелствата по делото, съдът намира, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно производство на въззивното определение.
За да постанови определението си въззивният съд е приел, че от Мюсюлманското вероизповедание са предявени два ревандикационни иска – главен срещу [община] и евентуален срещу Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, като с определение от 03.09.2013 г. първоинстанционният съд е определил за достоверна данъчната оценка на процесния имот съобразно удостоверение № [ЕГН]/2013 г. и правилно е увеличил цената на всеки един от предявените в условията на субективно евентуално съединяване искове за собственост на недвижим имот. Съобразно тази цена на исковете въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е определил дължимата държавна такса и в тази връзка е указал на ищеца да представи в едноседмичен срок доказателство за довнесена държавна такса за всеки един от исковете – по 1 886,67 лв. В изпълнение указанията на съда ищецът е представил доказателство за довнесена държавна такса по главния иск срещу [община] в размер на 1 886,67 лв. като в молбата си е посочил, че не разполага със средства да внесе допълнителната държавна такса по евентуалния иск. В. съд е приел в обжалваното определение, че правилно първоинстанционният съд е прекратил производството по евентуалния иск, тъй като в указания му срок ищецът не е отстранил нередовностите на исковата молба по този иск да внесе дължимата държавна такса.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като поставените процесуалноправни въпроси от частния касатор не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, а в съответствие с нея. В случая въззивният съд е изложил собствени мотиви относно спора за определяне цената на ревандикационните искове, респ. дължимата държавна такса и тъй като правните му изводи съвпадат с тези на първоинстанционния съд, той е потвърдил първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по делото по предявения при условията на евентуалност иск на частния касатор срещу Държавата по чл. 108 ЗС, вр. с § 5, ал. 1 и ал. 2 ПЗР на ЗВ, вр. с чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, за установяване правото на собственост и предаване владението на подробно описания недвижим имот в [населено място], поради невнасяне в срок на дължимата държавна такса по този иск. Съгласно установената съдебна практика по приложението на чл. 68 – чл. 70 ГПК съдът следи служебно за съответствието на посочената от ищеца цена на иска с действителната в рамките на проверката на редовността на исковата молба. Ако съдът приеме по отвод на ответника или служебно, че посочената цена от ищеца не отговаря на действителната, той я определя по своя преценка. За да определи действителната цена на иска, съдът не може да назначи експертиза, тъй като такава се назначава за изясняване на въпроси, които имат значение за разглеждането на иска/т. 3 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК/, а не за неговата допустимост. Следователно, по поставените правни въпроси от касатора приетото от въззивния съд в обжалваното определение е в съответствие с трайно установената съдебна практика, а не в противоречие с нея, поради което не е налице основанието за допускане на въззивното определение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 99 от 17.02.2014 г. на Варненския апелативен съд, постановено по ч.гр.д. № 83/2014 г., по частна касационна жалба с вх. № 1414 от 11.03.2014 г. на Мюсюлманско изповедание [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :