Определение на ВКС – ГК, III г.о. 5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 486
гр. София, 26.05. 2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти май през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като изслуша докладваното от съдията Д. гр.д. № 1781/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 1222 от 28.01.2016 г. от К. Р. А. от [населено място], чрез пълномощниците му адв. С. К. и адв. К. Татарска от АК – В. против въззивно решение № 2459 от 14.12.2015 г., постановено по в.гр.д. № 2840/2015 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 2-ри състав, с което като е потвърдено решение от 14.05.2015 г., постановено по гр.д. № 337/2014 г. на Врачанския окръжен съд, е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД за солидарно осъждане на Н. А. Б. и В. Л. Б., и двамата от [населено място], да му заплатят сумата 48 000 лв., представляваща пазарната стойност на недвижим имот – апартамент № 36, находящ се в жилищен блок № 11, вх. „Б“, ет. 1,[жк]в [населено място]. Жалбоподателят моли да се отмени обжалваното решение по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са отхвърлени предявените искове, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилища, както и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава и представя задължителна съдебна практика, с твърдението, че приетото от въззивния съд по поставените правни въпроси й противоречи, както следва: решение № 112 от 18.07.2013 г. по гр. д. № 509/2012 г. на ВКС, III г.о. и решение № 136 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 947/2012 г. на ВКС, IV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Поставените правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, са както следва: 1/ как следва да се определи това, от което някой се е възползвал по смисъла на чл. 57, ал. 2 ЗЗД; 2/ приема ли се априори, че след като вещта, която трябва да се върне, е отчуждена безвъзмездно преди поканата за връщане, във всички случаи имуществото на отчуждителя не се е увеличило; 3/ обогатило ли се е неоснователно едно лице, когато безвъзмездно е прехвърлило придобития имот на свой низходящ или въобще на трето лице преди поканата за връщане.
Ответниците по жалбата Н. А. Б. и В. Л. Б. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. М. М. от АК – В., я оспорват като неоснователна в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и изразяват становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявеният иск с правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД за заплащане на пазарната стойност на недвижим имот, прехвърлен от ищеца на ответниците с алеаторен договор, който впоследствие е развален. Съдът е приел за установено, че с нотариален акт № 186/2002 г. ищецът К. А. е прехвърлил на ответниците срещу задължение за издръжка и гледане собствеността върху процесния недвижим имот. През 2005 г. ответниците са дарили процесния имот на сина си, като сделката е осъществена с изричното писмено съгласие на ищеца-прехвърлител (видно от приложената по делото декларация от 05.10.2005 г.), а впоследствие с нотариален акт № 187/2011 г. дареното лице (синът на ответниците) е продал имота. С влязло в сила решение № 265/14.06.2013 г., постановено по гр.д. № 269/2013 г. на Врачански окръжен съд, алеаторният договор е развален поради неизпълнение от длъжниците-приобретатели, след като през 2005 г. имотът е дарен от тях на сина им. В тази връзка въззивният съд е приел, че при положение че вещта, която следва да се върне, е отчуждена безвъзмездно преди поканата /завеждане на иска за разваляне на алеаторния договор/, чрез дарствена сделка, приобретателят дължи само това, от което се е възползвал, т.е. това, с което реално, действително се е увеличило имуществото му. Изложени са съображения, че такова увеличение на имуществото на приобретателите не е установено, поради което предявеният иск с правно основание чл. 57, ал. 2 ЗЗД се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, разрешаван противоречиво от съдилищата и да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Формулираните правни въпроси, свързани с приложението на чл. 57, ал. 2 ЗЗД са разрешени в съответствие с практиката на ВКС, поради което касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. В. съд е постановил решението си, като изцяло е съобразил приетото в приложеното към изложението решение № 112 от 18.07.2013 г., постановено по гр. д. № 509/2012 г. на ВКС, Трето гражданско отделение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Настоящият състав на ВКС, ІІІ г.о. възприема изцяло приетото в него, че с влизане в сила на решението за разваляне на договора поради неизпълнение от длъжника-приобретател, когато договорът не е за продължително или периодично изпълнение, в отношенията между страните облигационната връзка отпада с обратно действие и възниква задължение за връщане на даденото, тъй като при обратното действие даденото остава без основание. Ако имотът е прехвърлен на трето лице, преди да се впише исковата молба за разваляне на договора, правата на третото лице се запазват – чл. 88, ал. 2 ЗЗД. В този случай прехвърлителят не може да претендира връщане в натура, а може да претендира възстановяване на стойността на имота – чл. 57, ал. 2 ЗЗД. Ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал /при потребимите вещи/, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Ако обаче е бил добросъвестен /ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата/, той дължи само онова, от което се е възползувал /с изключение на плодовете/. Дължи само това, от което се е възползвал, т. е. това, с което реално, действително се е увеличило имуществото му – примерно, това може да бъде деликтно или застрахователно обезщетение при погинала вещ. Не е налице соченото противоречие и с приетото в приложеното от касатора решение № 136 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 947/2012 г. на ВКС, IV г.о., доколкото с него е дадено разрешение в хипотеза на отчуждаване на получена на отпаднало основание вещ по възмезден начин, чрез покупко-продажба, при което съдът е приел, че уговорената между страните цена не обвързва кредитора-ищец и той има право да търси стойността на вещта по пазарна цена към момента на отчуждаването, какъвто безспорно не е настоящия случай, при който подлежащият на връщане имот е отчужден безвъзмездно преди поканата и за ответниците-приобретатели предвид липсата на полза от разпореждането с подлежащия на връщане имот, не е възникнала отговорността по чл. 57, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. По втория и третия правен въпрос – приема ли се априори, че след като вещта, която трябва да се върне, е отчуждена безвъзмездно преди поканата за връщане, във всички случаи имуществото на отчуждителя не се е увеличило и обогатило ли се е неоснователно едно лице, когато безвъзмездно е прехвърлило придобития имот на свой низходящ или въобще на трето лице преди поканата за връщане, не са обусловили решаващите изводи на въззивният съд, тъй като същите имат фактически характер, а и в случая съдът се е произнесъл по тях в съответствие с установената съдебна практика и с оглед преценка на приетите по делото доказателства, а именно, че от данните по делото не е установено, че в случая при безвъзмездното отчуждаване на процесния имот преди поканата, реално се е увеличило имуществото на приобретателите, за да се претендира тази стойност като дадена без основание.
Следователно, с обжалваното решение въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика, а в съответствие с нея, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответниците по жалбата следва да се присъдят направените за настоящата инстанция разноски в размер на 600 лева адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2459 от 14.12.2015 г., постановено по в.гр.д. № 2840/2015 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 2 състав, по касационна жалба с вх. № 1222 от 28.01.2016 г. на К. Р. А. от [населено място].
ОСЪЖДА К. Р. А. от [населено място] да заплати на Н. А. Б. и В. Л. Б., и двамата от [населено място] разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 600 /шестстотин/ лева.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: