5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 173
[населено място], 08.02..2013 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на РБ, трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми ноември две хиляди и тридесета година, в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдията Б. гр.д.№ 845 описа за 2012 год. за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Т. С. от [населено място], подадена чрез адвокат Ж. Ч. срещу въззивно решение № 73 от 24.04.2012 г. по гр.д. № 136/2012 г. на Варненския апелативен съд, с което като е оставено в сила решение № 58 от 10.01.2012 г. по гр.д. № 159/2011 г. на Разградския окръжен съд са отхвърлени предявените искове срещу Т. П. Д. и Кооперация “Кооперация Екип-7”, [населено място], за солидарно заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане по чл.49 и чл.45 ЗЗД до размер на сумата от 10 000 лв.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че тези въпроси са обусловили решаващите извода на съда, за да постанови обжалваното решение, свързани с приложението на чл.39, ал.2 от Конституцията на Република България и чл.45 ЗЗД. Поставените въпроси са: представлява ли нарушаване на доброто име публичното назоваване на едно лице като престъпник /с посочване на конкретни престъпления/ изнасянето на неверни данни, че е причинил огромни вреди на държавата и че трябва да е в затвора; има ли персонална обида на едно лице ако му бъде дадена оценка или квалификация, приемани от него като негативни; налице ли е противоправност и вина в случай, при който е налице конфликт между правото да се изразява свободно мнение по обществен въпрос и правото на всеки гражданин да брани доброто си име.
Ответната страна- Кооперация “Кооперация Екип-7”, [населено място], чрез адвокат М. М. изразява становище, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представената от жалбоподателя съдебна практика не е задължителна и обосновава приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, каквото искане не се съдържа в касационната жалба и изложението. С оглед принципа на диспозитивното начало в процеса не следвало да се допуска касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържа се, че не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като даденото от въззивния съд разрешение на въпроса за баланса между свободата на словото и засягането чрез упражняването й на правата и доброто име на гражданите, регламентирани в Конституцията на Република България, не е осъществено при неточно тълкуване на закона, както и че не е налице непълнота, която да налага създаване на практика по прилагането му, респ. същата да бъде осъвременена.
Ответникът Т. П. Д. изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В писмения отговор изразява несъгласие с касационната жалба и поддържа, че в правото си на отговор не е изнасял неистини и опозоряващи и злепоставящи жалбоподателя факти.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
При проверка допустимостта на касационно обжалване настоящият съдебен състав намира следното:
Варненският апелативен съд е оставил в сила решението на първоинстанционния съд, в частта с което предявените от жалбоподателя искове с правно основание чл.49 и чл.45 ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците да заплатят обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на сумата от 10 000 лв. са отхвърлени като неоснователни. Приел е, че заявените от ищеца претенции за обезщетение за вреди в размер на сумата от 10 000 лв., от публикувана във вестник “Екип 7” бр.29 от 9.03.2007 г. статия написана от ответника Д. със заглавие “И. С. да не се прави на светец, а да си понесе отговорността” са неоснователни, тъй като Д. не е действал противоправно, а в рамките на правото на мнение и информация и гарантираната свобода на печата. Огласените данни във връзка с ревизията според съда не са неверни, а дадената оценка и изразено мнение били изцяло свързани с обсъждания обществен въпрос и не обективирали твърдения за конкретни опозоряващи или злепоставящи ищеца факти. Изложил е съображения за липса на противоправно поведение и на Г. Т. и Я. О. съответно гл. редактор и репортер при ответната кооперация- издател на вестника и втори ответник по делото, изразяващо се в неизпълнение на задължението им за проверка верността на публикуваната статия, по съображения, че изнесената информация за ревизията не била клеветническа, поради което и те не са допуснали одобряване и публикуване на материал с невярна информация. След като тяхната отговорност не можа да бъде ангажирана, то и кооперацията като възложител на работата не следва да носи отговорност по реда на чл.49 ЗЗД. Приел е също така, че не е нарушен принципът на пропорционалност на нормативно признатите интереси в чл.39, ал.1 и ал.2 К.- от една страна гражданите да бъдат информирани, заедно с възможността да изразят свободно мнението си и да изразят отрицателно становище по повдигнатите в интервюто на И. С. въпроси с обществено значение и от друга- личните права на последния.
Поставеният въпрос: представлява ли нарушаване на доброто име публичното назоваване на едно лице като престъпник /с посочване на конкретни престъпления/ изнасянето на неверни данни, че е причинил огромни вреди на държавата и че трябва да е в затвора е свързан с отговорността за разпространяване чрез печатно произведение твърдения и оценки и за колизията между правото да се изразява свободно мнение по обществен въпрос и правото на всеки гражданин да брани доброто си име. По въпроса подлежат ли оценъчните съждения на проверка относно тяхната истинност и ако тези съждения почиват на верни факти, дали изразяването им е противоправно практиката е уеднаквена с постановени по реда на чл.290 ГПК решения на Върховния касационен съд- решение № 62 от 6.03.2012 г. по гр.д. № 1376/2011 г., ІV г.о., решение № 86 от 29.01.2010 г. по гр.д. № 92/2009 г., ІІІ г.о., решение № 484 от 9.06.2010 г. по гр.д. № 1438/2009 г., ІІІ г.о., решение № 581 от 30.09.2010 г. по гр.д. № 1019/2009 г., ІІІ г.о. В тях е прието, че признатото и гарантирано в чл.39, ал.1 от Конституцията на Република България право на мнение се упражнява надлежно и не е налице елемент на противоправност при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягаща конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага връзка с неговия пост, дейност или занятие по поставения обществен въпрос, освен ако не се касае за превратно упражняване на право, а свободата на мнение бива използвана за да се вреди на доброто име. Когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл.39, ал.1 от Конституцията на Република България и свободата на мнение не е използвана за да се увреди доброто име на другиго, твърденията и оценките чрез печатно произведение могат да се разпространяват свободно. Свободата на мнение е изключена в случаите, визирани в чл.39, ал.2 К.. Негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността. Оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност- те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани фактическите твърдения, разпространени с печатно произведение. Ако те са верни, издателят не носи отговорност, дори да позорят адресата на публикацията, ако не са верни, издателят носи отговорност.
По делото е установено, че след публикуване през 2007 г. на интервюта с ищеца в две поредни издания на вестника, същият е изнесъл обстоятелства и изразил мнение относно водено срещу него наказателно производство, образувано във връзка с престъпления в качеството му на ръководител на [фирма] през 1993 г. и проверка, при което не били установени нередности, като и извършената финансова ревизия, също не установила нищо. В следващия брой на вестника, в рубрика “Предизвикан отговор” била публикувана статия със заглавие “И. С. да не се прави на светец, а да си понесе отговорността” и с подзаглавие “ При нанесени 160 хил. долара щети на държавата само от ревизията през 1994 г., защо този човек не е в затвора?”, с автор Т. Д.- началник на Държавен финансов контрол към датата на извършената в [фирма] финансова ревизия. За да отхвърли исковете съдът е приел, че изнесеното в статията на Д., затова, че на ищеца са съставени актове за начет не е клеветническо, тъй като такива актове с посоченото съдържание са били съставени. Зададеният въпрос и изразеното съмнение за покровителстване били свързани с липсата на произнасяне в продължение на 13 години, включително и към момента на публикацията на сезираните органи и според съда съставлява отношение към тези органи. Изразеното мнение, че дори да няма доказателства, че ищеца е присвоил държавно имущество, “остава отговорността за безстопанственост и сключване на неизгодни сделки, които се третират като престъпления, за които следва да се носи наказателна отговорност” също е свързано с липсата на произнасяне от сезираните органи по актовете за начет. Приетото от въззивния съд, след извършената преценка на отразеното в статията, че ответникът Д. не е действал противоправно, а в рамките на правото на мнение и информация и гарантираната свобода на печата, тъй като изнесените факти във връзка с ревизията не са неверни, а дадената оценка и изразено мнение свързани с обсъждания обществен въпрос не обективират твърдения за опозоряващи или злепоставящи ищеца факти не е в отклонение от задължителната съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Преценката на въззивния съд, че статията не съдържа неверни факти и че в нея автора е дал оценка на работата на ищеца и изразил мнение по обществен въпрос касае обосноваността на изводите му, което е основание за неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК, но не и за допускане на касационно обжалване в производството по чл.288 ГПК.
По въпроса: има ли персонална обида на едно лице ако му бъде дадена оценка или квалификация, приемани от него като негативни също не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В задължителната съдебна практика /посочена по-горе/ е прието, че негативните оценки не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността /т.е. ако не осъществяват състав на престъплението обида/. В. съд е приел, че дадената оценка и изразено мнение са били изцяло свързани с обсъждания обществен въпрос и не обективират твърдения за конкретни опозоряващи или злепоставящи ищеца факти. Даденото от въззивния съд разрешение не е в отклонение от задължителната практика, а обосноваността на изводите му, както вече се посочи не е основание за допускане касационно обжалване.
Наличието на задължителна съдебна практика, за която не е обоснована необходимост от нейната промяна, изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 73 от 24.04.2012 г. по гр.д. № 136/2012 г. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :