6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 119
[населено място], 02.02..2014 г.
Върховен касационен съд на РБ, ГК, ІІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари, две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдията Б. гр.д. N 6027 описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Е. М., приподписана от адвокат К. А. и по касационна жалба на С. С. М., подадена чрез адвокат Р. Й. срещу въззивно решение № 2708 от 11.04.2014 г. по гр.д. № 3433/2013 г. на Софийски градски съд.
По жалбата на Ю. Е. М.:
Ю. М. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № ІІІ-80-223 от 15.11.2012 г. по гр.д. № 2756/2012 г. на Софийски районен съд в частта му, с която е прието, че вината за разстройството на брака на страните е взаимна.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос обусловил изхода на делото, който е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставя се въпросът за правомощията на въззивната инстанция, при проверка на посочени процесуално нарушения от първоинстанционния съд, свързани с отказа да допусне доказателства с доклада по делото в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба С. С. М. в писмен отговор изразява становище, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като даденото от въззивния съд разрешение в обжалваната част относно вината изцяло съответства както на процесуалните разпоредби, така и на постановките залегнали в цитираните от жалбоподателката решения.
Върховния касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел по иск за развод по чл.49, ал.1 и ал.3 СК, че вина за настъпилото дълбоко и непоправимо разстройство на брака имат и двамата съпрузи. При съвкупна преценка на доказателствата по делото съставът на въззивния съд е приел, че причина за разстройството на брака е поведението на двамата съпрузи, дължащо се на взаимното неразбирателство, отчуждение, съпружески конфликти и скандали в които са участвали и двете страни. Злоупотреба с алкохол на съпруга, съпроводено с епизоди на физическа саморазправа от една страна, липсата на диалог и напускането на семейното жилище от съпругата, независимо че е по морални подбуди, за да се грижи за сина на страните, чието психическо състояние не е било стабилно, с което е предизвикала и фактическата раздяла между страните, нежеланието да води диалог по проблеми, по отношение на които страните са били на различно мнение, като е приела позицията да води също свой самостоятелен живот са довели до разстройството на брака.
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Съгласно задължителната съдебна практика- в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на състави на ВКС, включително и приложените от жалбоподателката се приема, че във въззивното производство страната може да иска и събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения – чл.266, ал.3 ГПК. Такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл.146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства.
В конкретния случай, въззивният съд е процедирал в съответствие с практиката на ВКС, поради което не е налице, както соченото като основание за допускане на касационно обжалване противоречие с практиката на ВКС – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, така и произнасяне по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото –чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото по тези въпроси е налице практика на ВКС.
Налице е и постоянна практика на ВКС, съгласно която при направено доказателствено искане съдът следва да извърши преценка относно относимостта, допустимостта и необходимостта от представените, респективно поисканите доказателствени средства и ако същите са относими, допустими и необходими, да допусне и събере съответните доказателства.
В настоящия случай, въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС е приел, че не са допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд при събирани на доказателствата, поради което не е налице основанието по чл.266, ал.3 ГПК за допускане на още един свидетел.
По касационната жалба на С. С. М.:
С. М. обжалва въззивното решение в частта, с която е отменено решението на Софийски районен съд в частта, с която му е предоставено ползването на семейното жилище и е осъден да го освободи, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е обявено, че вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака е взаимна, и в частта на присъдените разноски.
В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: може ли единствено на показанията на сина на страните, който демонстрира негативно отношение към баща си, страда от психическо заболяване и живее заедно с майка си да бъде установена вина на бащата за дълбокото и непоправимо разстройство на брака; следва ли да бъдат приети във въззивното производство писмени доказателства установяващи факти изгодни за страната, за обстоятелство случили се във времето много преди депозиране на исковата молба и относно които в първоинстанционното производство е прието доказателство, което не е оспорено по реда на чл.193 ГПК; достатъчно ли е твърдението на страната, че собственото й жилище се ползва от трето лице за да приеме съдът, че същата има незадоволена жилищна нужда по чл.56, ал.1 СК; задоволена ли е жилищната нужда на съпругата, която притежава собствено или съсобствено жилище, в което може да живее и която по свое желание е напуснала семейното жилище и е заживяла и живее в съсобственото по наследство жилище на съпруга й; задоволена ли е жилищната нужда на съпруга, който притежава по наследство ? ид.част от жилище, в което живее собствената му майка, притежаваща ? ид. части от същото, където по собствено желание живеят съпругата и пълнолетния син; при преценка на „другите обстоятелства” по см. на чл.56, ал.5 СК от съда следва ли да бъде съобразено съществуващото дълги години по желание на съпрузите фактическо положение, изразяващо се в ползването на семейното жилище от съпруга и ползване на друго жилище от съпругата след фактическата им раздяла, както и следва ли да се съобрази съществуващото дълги години фактическо положение, изразяващо се в живеене по собствено желание на пълнолетното дете на съпрузите в съсобственото на съпруга жилище; решението, с което се предоставя ползването на семейното жилище на съпруга след прекратяването на брака има ли действие спрямо навършилото пълнолетие дете, което по собствено желание живее в друго жилище, собствено на баща му и длъжно ли е пълнолетното дете да живее заедно с майка си в семейното жилище след развода.
Ответницата по касационната жалба Ю. Е. М. чрез пълномощника си адвокат К. А. в писмен отговор изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като поставените въпроси не са правни, а представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения и неправилност на решението. Претендира разноски за касационната инстанция.
За да потвърди решението на първата инстанция в частта, с която е прието, че вината за разстройството на брака на страните е взаимна, въззивният съд е приел, че вината на жалбоподателя се изразява в злоупотреба с алкохол, с епизоди на физическа саморазправа, участие в скандали. По отношение на семейното жилище е приел, че всеки от двамата съпрузи има в съсобственост с други лица друго жилище, в което живеят другите съсобственици, т.е. че никой от тях не притежава друго жилище, което да е свободно, че семейното жилище не може да се разпредели за ползване на съпрузите, поради нетърпимост в отношенията им, че с оглед заявеното искане от двамата съпрузи за ползване на жилището и предвид обстоятелството, че нямат непълнолетни деца от брака, двамата са виновни за разстройството на брака, няма изтъкнато здравословно състояние, което да дава предимство на някоя от страните и при отчитане на другите обстоятелства е приел, че следва да се предостави на съпругата. Отчел е обстоятелството, че съпругата не се е дезинтересирала от жилището, нито отивайки да живее в съсобственото на свекърва си и мъжа й жилище е имала задоволени жилищни нужди, тъй като е държала част от вещите си в семейното жилище, поради липса на място, ремонтирала е семейното жилище по повод сватбата на малкия им син, както и обстоятелството, че напускането на семейното жилище е именно поради това да живее заедно с големия си син, който има психически проблеми, нуждае се от непрекъснато лечение, но също така от подкрепа и спокойна среда, която му осигурява неговата майка. Въз основа на това е приел, че съпругата е с незадоволена жилищна нужда и е предоставил на нея ползването на семейното жилище.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице твърдяните основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно приетото в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Формулираните от жалбоподателя правни въпроси са относими към правилността на решението и представляват касационни основания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Поставеният въпрос свързан с кредитиране показанията на св.Е. М. и обсъждане на събраните по делото доказателства при преценка вината на жалбоподателя за разстройството на брака не може да бъде основание за допускане на касационно обжалване в производството по чл.288 ГПК, тъй като съставлява оплакване за нарушения по чл.281, т.3 ГПК. Във връзка с оплакването във въззивната жалба на М. за неправилност на извода на първоинстанционния съд за предоставяне жилището на съпруга й, въззивният съд е поставил на страните въпроси по посочените от тях факти, които са се нуждаели от изясняване и същата е заявила, че в съсобственото с брат й жилище живее тъй заедно с приятелката си, който факт жалбоподателят не е оспорил. Това действие на съда не е в противоречие с установената съдебна практика. Останалите въпроси също са относими към съществото на спора и са свързани с преценка на доказателствата по делото във връзка с критериите, които задължително следва да се вземат предвид при предоставяне ползването на семейното жилище. Съдът е разгледал в съвкупност всички обстоятелства, които са от значение за разрешаване на спора и е преценил, че семейното жилище следва да бъде предоставено на М.. Тази преценка е по правилността на решението.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото разноски не се дължат на страните.
Водим от горното Върховен касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване въззивно решение № 2708 от 11.04.2014 г. по гр.д. № 3433/2013 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: