3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 567
С., 08.05.2013 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ІІІ г.о. в закрито заседание на десети април, две хиляди и тринадесета година в състав:
Председател: Капка Юстиниянова
Членове: Л. Богданова
С. Димитрова
като изслуша докладваното от съдията Богданова гр.д. № 1596 по описа за 2013 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Териториално поделение на национален осигурителен институт, [населено място], приподписана от юрисконсулт К. В.-М. срещу въззивно решение № 1831от 3.12.2012 г. по гр. д. № 2804/2012 г. на Пловдивския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 2072 от 21.05.2012 г. по 2916/2011 г. на Пловдивския районен съд е признат трудов стаж на И. Т. Ж. за времето от 12.01.1991 г. до 31.12.1996 г. в ОФ “П. К.”, [населено място], където е работил като “бригадир на бригада за СМР”.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че въпроса относно установяване на характера на извършваната работа, длъжността или категорията на положения от лицата труд по съдебен ред се решава противоречиво от съдилищата. Сочи, че даденото в обжалваното въззивно решение разрешение на този въпрос е в противоречие с това в решение № 322 от 15.02.2012 г. по гр.д. № 150/2012 г. на Пловдивския окръжен съд. Представени са посоченото решение и решение от 5.12.2011 г. по гр.д. № 687/2011 г. на Карловския районен съд. Поддържа, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът И. Т. Ж. в писмен отговор на касационната жалба изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение и е уважен иск по чл.1 от Указ № 527 от 23.12.1961 г. за установяване на трудов стаж по съдебен ред намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
За да уважи иска и признае за трудов стаж периода от 12.01.1991 г. до 31.12.1996 г., въззивният съд е приел, че иска е допустим – ищецът е доказал изискването на чл.1, ал.2 от Указ № 527/1961 г., чрез представено удостоверение от ОФ “ П. К.”, [населено място], че книжата за посочения период са унищожени. При разглеждане на спора по същество, съдът се е позовал на представен препис от трудов договор от 12.01.1991 г. за възникнали трудови правоотношения между ищеца и фирмата, като същият е започнал работа за неопределено време като “бригадир в бригада 27 за СМР”. Приет е като начало на писмено доказателство /чл. 4, ал. 2 от Указа/ за допускане на свидетелски показания, които разпитани са установили безпротиворечиво, че ищецът е работил във фирмата до края на 1996 г. При тези доказателства, съдът признал посочения период за трудов стаж на ищеца в ОФ” П. К.”, [населено място].
Поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос не обуславя изхода на делото – въпроса касае допустимостта на иск за установяване характера на извършваната работа, длъжността или категорията на положения от лицата труд по реда на Указа за установяване на трудов стаж по съдебен ред. Съдът се е произнесъл по иск за установяване на положен трудов стаж в хипотезата на изгубени или унищожени документи, регламентирана с Указ № 527/1961 г., не по иск за характера на изпълняваната работа във връзка с категорията труд при пенсиониране или за установяване на самата категория труд, в които случаи искът е недопустим, каквато е задължителната практика на ВКС, установена по реда на чл.290 ГПК /решение № 538 от 3.08.2010 г. по гр.д. № 470/2009 г., ІІІ г.о./. Съгласно даденото в т.1 на ТР № 1/2010 г., ОСГТК на ВКС разрешение материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Произнасянето на съда по действително съществуване на твърдяното субективно право или правоотношение, представлява разрешаване на значимия за конкретния спор правен въпрос, изведено в чл.280, ал.1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Този въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281, т.3 ГПК/. В случая не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като поставения въпрос не е обусловил изхода на делото.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1831 от 3.12.2012 г. по гр. д. № 2804/2012 г. на Пловдивския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател :
Членове :