4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 237
С., 12.02. 2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК, ІІІ г.о. в закрито заседание на двадесет и втори януари, две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Капка Юстиниянова
Членове: Л. Богданова
С. Димитрова
изслуша докладваното от съдията Богданова гр.д.№ 7179 по описа за 2013 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез адвокат Р. Еленски срещу въззивно решение № 1068 от 30.05.2013 г. по гр.д. № 192/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 167 от 26.07.2012 г. по гр.д. № 80/2011 г. на Благоевградския окръжен съд, постановено е ново, с което е признато за установено, по иск на Х. Т. Ц. и Е. И. Ц., срещу [фирма], [населено място] с правно основание чл.422 ГПК, че дружеството им дължи сумата 15 000 евро, представляваща мораторна неустойка за периода от 1.01.2010 г. до 30.10.2010 г. по допълнително споразумение от 11.06.2008 г. към предварителен договор от 25.03.2005 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 5.11.2010 г. до окончателното й изплащане.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд- т.3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на О. на ВКС, по материалноправния въпрос за действителността на клауза на неустойка за забава, уговорена без фиксиран срок и краен предел. Поддържа се, че практиката по този въпрос е разнообразна и противоречива, в подкрепа на което се цитират и прилагат решения на състави на ВКС, като уеднаквяването е извършено с посоченото тълкувателно решение. Според жалбоподателят в нарушение на задължителната практика въззивния съд не е посочил използваните от него критерии, за да обоснове липса на нищожност на клаузата за неустойка, посочена в допълнителното споразумение към предварителния договор, като и не е извършил преценка за нищожността й към момента на сключване на споразумението.
В писмен отговор на касационната жалба ответниците Х. Т. Ц. и Е. И. Ц., чрез А. Черногорски изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендират присъждане на разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., като взе предвид, че касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, в срока по чл.283 ГПК намира същата за процесуално допустима.
С обжалваното решение, Софийски апелативен съд, е уважил предявеният от Х. Т. Ц. и Е. И. Ц., срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл.422 ГПК, като е признал за установено, че дружеството им дължи сумата 15 000 евро, представляваща мораторна неустойка за периода от 1.01.2010 г. до 30.10.2010 г. по допълнително споразумение от 11.06.2008 г., към предварителен договор от 25.03.2005 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 5.11.2010 г. до окончателното й изплащане. За да постанови този резултат въззивният съд е счел за неоснователно възражението на жалбоподателя – ответник по иска, за нищожност на клаузата за неустойка, уговорена в чл.4 на допълнително споразумение към предварителен договор от 25.03.2005 г., съгласно който е предвидено, че вместо отговорността по раздел V, т.ІІ от предварителния договор страните се съгласяват за периода след 30.09.2008 г. приобретателят да заплати на учредителите обезщетение за всеки от обектите, за които последните взаимно са си учредили и запазили правото на строеж съгласно т.ІІ от нот.акт, като на Ц. се дължи 1500 евро за всеки месец, платимо до 30 число на месеца, за който се отнася. Установено е по делото, че жалбоподателят е в забава по отношение задължението си за завършване на строителството, срокът за изпълнение на което е бил до 31.08.2008 г. и, че за исковия период 1.01.2010 г.- 30.10.2010 г. строителството не е било завършено. Приел е, че клаузата за неустойка не е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, тъй като предвиденото заплащане в размер на 1500 евро за всеки месец забава не излиза извън обезпечителните или обезщетителни функции, които са й придадени от страните. Обстоятелството, че не е уговорен краен срок за начисляване на неустойката също не дава основание да се приеме, че клаузата е нищожна, тъй като тя е мораторна- уговорена при забавено изпълнение, поради което е оправдано периода на забавата да рефлектира върху размера на неустойката. Размерът на неустойката според съда, също не обуславя извод за нейната нищожност. При забавено изпълнение на задължението за строителство мораторната неустойка цели да обезщети кредитора за вредите от забавата, които биха настъпили от невъзможността да упражнява фактическа власт върху имота през периода на забавата, и да се разпорежда с него. Затова, уговорената в този размер неустойка не може да се приеме, че е в отклонение от обезщетителната и санкционна функция по чл.92 ЗЗД, и е с цел да обогати неоснователно кредитора. По тези мотиви и съобразявайки приетото в ТР 1 от 15.06.2010 г. на О. на ВКС, съдът е прел, че при определяне на размера на неустойката страните са съобразили вида на вредите, които целят да обезщетят, като са държали сметка и за санкционната й функция.
По поставения материалноправен въпрос за действителността на клауза на неустойка за забава, уговорена без фиксиран срок и краен предел не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С т.3 на ТР №1 от 15.06.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на О. на ВКС е прието, че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от примерно изброените в нея критерии, като могат да се ползват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В случая въззивният съд е приел, че естеството и целта на задължението за неустойка като санкция за виновно неизпълнение на договора и като обезщетение за претърпените вреди само по себе не противоречи на добрите нрави. Преценката за това, че в конкретния случай уговорената неустойка не излиза извън обезпечителната и обезщетителна функия е извършена съобразно даденото разрешение в цитираното тълкувателно решение, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Независимо от изхода на делото на ответниците не следва да се присъждат разноски за касационното производство, тъй като не са представени доказателства за направени такива. В представения договор за правна защита и съдействие е посочено договореното възнаграждение, отразено е, че сумата е заплатена по банков път, но не са представени доказателства за това.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1068 от 30.05.2013 г. по гр.д. № 192/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :