7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1118
гр. София, 23.11. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 4177/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба вх. № 23434/20.02.2015 г. на Столична община, представлявана от кмета Й. Ф., чрез процесуалния си представител адвокат А. Д. от АК-С., против въззивно решение № 169 от 08.01.2015 г., постановено по гр.д. № 10216/2013 г. по описа на Софийски градски съд, IV-A въззивен състав, с което е потвърдено решение от 25.03.2013 г., постановено по гр.д. № 52134/2011 г. на Софийския районен съд, 48 с-в, като Столична община е осъдена да заплати на Е. И. К. от [населено място], сумата от 5 000 лева, ведно със законната лихва от 31.11.2011 г. до изплащането й, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени на 30.10.2011 г. от ухапване от безстопанствено куче в [населено място],[жк], в междублоково пространство до [жилищен адрес] причинило й физически болки от ухапването за около 10 дни, остра стресова реакция – ужас, обърканост и паническа тревожност за около 2-3 дни, разстройство на адаптация за една година, проявени като тежък проблем и опасност от нова ампутация, страх, гняв, депресивно чувство на безпомощност и тревожност, като е отхвърлен искът в останалата му част до претендирания размер от 20 000 лв.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят представя съдебна практика, както следва: Решение № 488 от 07.02.2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 899/2010 г.; Решение № 383 от 27.07.2010 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 424/2009 г.; Решение № 377 от 27.04.2009 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 5682/2007 г.; Решение № 136/10.07.2007 г. на Софийския градски съд, IV „Г“ въззивен състав по гр.д. № 3323/2006 г.; Решение от 07.05.2009 г. на Софийския градски съд, IV „а“ състав по гр.д. № 3140/2008 г.; Решение от 31.10.2011 г. на Софийския градски съд, АО по гр.д. № 6305/2011 г.; Решение № I-25-61/05.04.2013 г. на Софийския районен съд по гр.д. № 51227/2012 г. и Решение № I-50-37/15.02.2013 г. на Софийския районен съд по гр.д. № 18743/2011 г. Поставени са следните правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, както следва: 1/ Изпълнението на регламентираните в закона задължения на общинската администрация на нейн риск и инцидентът сам по себе си могат ли да обосноват извод за противоправно бездействие; 2/ Как се разпределя тежестта на доказване и върху коя от страните пада задължението за провеждане на пълно и главно доказване на правопораждащия отговорността на ответника факт за безстопанствения характер на кучето; и 3/ Как се определя размерът на сумата на обезщетението, която справедливо репарира претърпените вреди.
Ответницата по жалбата Е. И. К. от [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат Ч. В. от АК-С. е изразила становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира направените за настоящата инстанция разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по предявения иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 и чл. 52 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на деликт, следва да бъде ангажирана отговорността на Столична община, като е приел от фактическа страна, че на 30.10.2011 г. в [населено място],[жк], в междублоковото пространство, ищцата е била ухапана от безстопанствено куче, в резултат на което е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в увреждане на здравето, вследствие преживени болки и страдания, пряка и непосредствена последица от увреждането. Изложени са съображения, че първоинстанционният съд е определил справедлив размер на обезщетението, съобразно нормата на чл. 52 ЗЗД, като са взети предвид характера и степента на получените увреждания, продължителността на лечебния период, интензитета на претърпените болки /които в случая, предвид претърпяна по-рано ампутация на петте пръста на десния крак и диагноза „Захарен диабет – тип 2”, са били съпроводени с остра стресова реакция, преминала в разстройство на адаптацията, което е продължило година/, физическото и психическото състояние на ищцата към момента на инцидента и стреса от опасност за нова ампутация на крайника.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен и/или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора са формулирани следните правни въпроси от материално и процесуално естество, а именно – изпълнението на регламентираните в закона задължения на общинската администрация на нейн риск и инцидентът сам по себе си могат ли да обосноват извод за противоправно бездействие; как се разпределя тежестта на доказване и върху коя от страните пада задължението за провеждане на пълно и главно доказване на правопораждащия отговорността на ответника факт за безстопанствения характер на кучето и как се определя размерът на сумата а обезщетението, която справедливо репарира претърпените вреди. Тези въпроси са от значение за изхода на делото по този правен спор, но в случая те не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, нито е налице противоречие с приложените към касационната жалба съдебни решения, а обжалваното решение е постановено в съответствие със установената задължителна съдебна практика. Не е налице и соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като за да е налице тази хипотеза, съобразно приетото в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. дело № 1/2010 г., следва с въззивното решение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото, като разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, а в настоящия случай по поставените правни въпроси въззивният съд се е съобразил със задължителната съдебна практика.
При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил трайно установената практика на ВКС, обективирана в решение № 488 от 07.02.2012 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 899/2010 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК, което е приложено към изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно нея при деликта, когато едно лице действа и от това действие последват вреди, то дължи обезщетение, ако действието му е противоправно, като вината се предполага. Когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши. Предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат. Държавните органи, в т.ч. общините са длъжни да изпълняват правомощията си, защото така те постигат целта на закона – добро управление на съответните обществени процеси. Когато общината не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи дължимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. Ако предписаното от закона действие е предприето с дължимата грижа и въпреки това настъпят вреди, общината не дължи обезщетение. В съответствие с тази задължителна съдебна практика в настоящия случай въззивният съд е приел, че съгласно приложимите разпоредби на чл. 50, т. 2, вр. чл. 49, чл. 40, ал. 1 и 2, чл. 41, ал. 1 – 3, чл. 47, ал. 1 и 3 и чл. 48 от Закона за защита на животните /ЗЗЖ/, както и от пар. 5 от ПЗР на ЗЗЖ, е налице нормативно задължение на ответната община за предотвратяване агресивно поведение на кучетата към хора или животни, за настаняване на безстопанствените животни в приюти и осъществяване на надзор и грижи за върнатите по места след маркиране животни, като приемането на програма по чл. 40 ЗЗЖ не е единственото задължение на общината по същия закон и макар и да е установено по делото, че такава е приета, е приел, че не е налице точно изпълнение от страна на общината на задълженията й по ЗЗЖ. В случая бездействието на длъжностните лица по изпълнение на възложените им със закон задължения се явява противоправно и следва да се ангажира отговорността на ответната община за причинените вреди по чл. 49 ЗЗД, доколкото общината като юридическо лице осъществява правни действия, респективно бездействия, чрез натоварени от нея лица, същата отговоря за причинените от тези лица вреди при или по повод изпълнението на възложената им работа. Именно от бездействието на служителите на ответника са настъпили вреди в правната сфера на ищцата – тя е претърпяла болки и страдания, както и психическо и стресово напрежение от нападението и ухапването от безстопанственото куче. Поради неопроверганата презумпция по чл. 45, ал. 2 ЗЗД бездействието се явява и виновно.
Въпросът за разпределянето на тежестта на доказване на факта на увреждането е разрешен от въззивния съд съобразно задължителната практика на ВКС, като по иск за обезщетение за вреди в тежест на ищеца е да докаже пълно наличието на вреда. Когато вредата е имуществена, ищецът не е длъжен да доказва вида и паричната равностойност на всяко намаляване на имуществото му и на всяка пропусната възможност за увеличаването му, а когато вредата е неимуществена той не е длъжен да доказва всяко свое психично изживяване и всяка своя телесна болка или друго страдание. Когато искът е установен в своето основание (налице е вреда), но няма достатъчно данни за неговия размер, съгласно чл. 162 ГПК съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице. В съответствие с тази задължителна съдебна практика в случая въззивният съд е приел, че в тежест на ответника е да докаже твърдението си, че ухапването е причинено от куче, което е собственост или се стопанисва от конкретно физическо лице, доказателства в която насока не са ангажирани. В тази връзка е приел, че от съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства и от неоспореното заключение на СПЕ безспорно е установен фактът на претърпените неимуществени вреди от ищцата, изразяващи се в увреждане на здравето /физическо и психическо/ и е доказан фактът, че увреждането е последица от нападението и ухапването, причинено й от безстопанствено куче на 30.10.2011 г. в [населено място], в междублоковото пространство в[жк], бл. 59.
По третия повдигнат въпрос въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че размерът на обезщетението се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно – медицинската прогноза за неговото развитие. Поставеният материалноправен въпрос за приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е от значение за изхода на делото, но той е решен от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика. В този аспект следва да се отбележи, че размера на обезщетението за вреди се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Спрямо критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на ухапването от куче, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с представените от касатора съдебни решения, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. В случая съдът е потвърдил присъденото от първоинстанционния съд обезщетение, като е приел, че с оглед продължителността на лечението и възстановяването, здравословното състояние на пострадалата, както и претърпените от нея болки и страдания в резултат на нападението, справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е в размер на сумата от 5 000 лв., а за разликата до 20 000 лв. е отхвърлил този иск като неоснователен.
С оглед на изложеното, настоящата инстанция намира, че в случая по поставените правни въпроси не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответника по частната жалба Е. И. К. от [населено място] следва да бъдат присъдени направените разноски за касационното производство в размер на 900 лева адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 169 от 08.01.2015 г., постановено по гр. д. № 10216/2013 г. по описа на Софийски градски съд, IV-A въззивен състав, по касационна жалба вх. № 23434/20.02.2015 г. на Столична община.
ОСЪЖДА Столична община да заплати на Е. И. К. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 900 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: