5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 446
гр.София, 21.03. 2014 г.
Върховният касационен съд на РБ, ГК, ІІІ г.о., в закрито заседание на дванадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдията Б. гр.д.№ 539 по описа за 2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. К. М. от [населено място], подадена чрез адвокат Н. Н. срещу въззивно решение № 1867 от 16.10.2013 г. по гр.д.№ 2128/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 16 от 20.02.2013 г. по гр. д. № 379/2012 г. на Видинския окръжен съд е осъден жалбоподателят да заплати на В. Г. Л. на основание чл.240 ЗЗД сумата 29123 лв. със законната лихва върху нея, считано от 17.08.2012 г., лихва за забава за периода м.09.2009 г. до 16.08.2012 г. в размер на 9002.15 лв., както и направените разноски по делото.
В изложение по чл.284, ал.3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване, по следните въпроси, които са обусловили изхода на делото: 1./предвид характеристиката на договора за заем като реален, изисква ли се установяване, при условията на пълно и главно доказване, на факта на предаване на заемна сума от заемодателя на заемателя, за да възникне задължение за връщането й. Този въпрос бил разрешен в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК: решение № 517 от 31.05.2007 г. по гр.д. № 956/2006 г.; решение № 52 от 22.05.2009 г. по гр.д. № 695/2008 г.; решение № 168 от 20.05.2010 г. по гр.д. № 134/2010 г.; определение № 1036 от 2.08.2013 г. по гр.д. № 3176/2013 г.; определение № 284 от 18.05.2010 г. по гр.д. № 49/2010 г.; определение № 329 от 8.04.2013 г. по гр.д. № 716/2012 г. 2./ допустимо ли е да се презюмира сключване на договор за заем, без да е установено изрично основанието на задължението за връщане на парична сума. Този въпрос бил решен в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК: решение № 52 от 22.05.2009 г. по гр.д. № 695/2009 г.; решение № 168 от 20.05.2010 г. по гр.д. № 134/2010 г.; решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр.д. № 167/2011 г.; определение № 329 от 8.04.2013 г. по гр.д. № 716/2010 г. 3./ допустимо ли е доказването само чрез свидетелски показания, сключването на договор за заем на стойност над 5000 лв. Този процесуалноправен въпрос според жалбоподателя е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК: решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г.; решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр.д. 0 167/2011 г.; решение № 517 от 31.05.2007 г. по гр.д. № 956/2006 г.; решение № 27 от 10.09.2012 г. по гр.д. № 154/2010 г.; определение № 1122 от 10.08.2011 г. по гр.д. № 167/2011 г. и определение № 525 от 19.07.2011 г. по гр.д. № 154/2010 г. 4./ за правомощията на въззивния съд като инстанция по съществото на спора, и доколко тези правомощия налагат самостоятелно изследване на твърдените от страните обстоятелства и факти, който процесуалноправен въпрос бил решен в потиворечие с практиката на ВКС по чл.290 ГПК: решение № 205 от 30.12.2011 г. по гр.д. № 654/2010 г.; решение № 98 от 9.05.2012 г. по гр.д. № 318/2011 г.; определение № 429/2010 г. по гр.д. № 255/2010 г.
Ответникът В. Г. Л. не е депозирал писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е допустима, но не са налице основания за допускане до касационно обжалване.
За да потвърди решението на първата инстанция, с което жалбоподателят е осъден да заплати на В. Г. Л. на основание чл.240 ЗЗД сумата 29 123 лв., ведно със законната лихва, както и лихва за забава за периода м.септември 2009 г. до 16.08.2012 г. в размер на 9002.15 лв. и направените разноски по делото в размер на 4000 лв. Софийски апелативен съд е приел, че жалбоподателят е съставил документ с дата 29.12.2008 г., в който е записал, че се задължава да изплати на В. Г. Л. „дължимата сума в размер на 29 123 лв.”, което да направи на 7 вноски от по 3 500 лв., като последната вноска от 4 623 лв. изплати на 27.02.2009 г. По делото не е имало спор, че сумата не е изплатена. Във връзка със взаимоотношения между страните е разпитан св.Л., който е дал показания за съществували търговски взаимоотношения между страните във връзка с доставка на месо, че М. е поискал от Л. пари в заем за погасяване на задължения към други доставчици, като свидетеля е присъствал при даването на исковата сума. Приел, че жалбоподателя-ответник по иска е направил извънсъдебно признание, че дължи процесната сума, като в противовес на заявеното от ищеца, че задължението произхожда от валидно сключен договор за заем не е заявил и не е установил друго основание за възникване на това задължение. Приел е, че е допустимо с гласни доказателства да се установяват обстоятелствата при които е подписан от ответника документа. Доколкото нито съдържанието на акта, нито процесуалното поведение на страните сочи на съществуването на други, различни от договор за заем отношения между тях е приел за доказано възникването на задължение по чл.240, ал.1 ЗЗД в тежест на ответника в претендирания размер.
Поставеният въпрос: предвид характеристиката на договора за заем като реален, изисква ли се установяване, при условията на пълно и главно доказване, на факта на предаване на заемна сума от заемодателя на заемателя, за да възникне задължение за нейното връщане и допустимо ли е презюмиране сключване на договор за заем, без да е установено изрично основание на задължението за връщане на парична сума, не обуславя допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Даденото разрешение в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на състави на ВКС, включително и цитираните от жалбоподателя е ,че в производството по иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД върху ищецът лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си. В случай, че предаването на паричната сума е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може да се презюмира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като може да произтича от друг източник. Приетото от въззивния съд, след анализ на събраните по делото доказателства, че е доказано възникването на задължение по чл.240, ал.1 ЗЗД в тежест на ответника, не е в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса: допустимо ли е доказването само чрез свидетелски показания, сключването на договор за заем на стойност над 5000 лв. предвид ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК. На този въпрос е дадено разрешение в създадената по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика на ВКС. Прието е, че при липса на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, то забраната за разпит на свидетелите е налице, ако се цели установяването на заемното правоотношение, което е над определената в закона стойност. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора. При наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания. Даденото от въззивния съд разрешение на въпроса не е в отклонение от задължителната съдебна практика, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
На въпроса за правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК е дадено разрешение в т.1 на ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че ГПК урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В. инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.
Следователно в качеството си на втора по ред съдебна инстанция по съществото на спора, въззивният съд следва да обсъди наведените с въззивната жалба доводи и оплаквания относно правилността на обжалваното решение. В случая с обжалваното решение, въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция, с което исковете по чл.240, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД са уважени, като на основание чл.272 ГПК е препратил към изложените от Видинския окръжен съд мотиви, и наред с това е изложил собствени мотиви във връзка с изложените във въззивната жалба основания за обжалване по чл.269, ал.2 ГПК, което е в съответствие със задължителната практика на ВКС. Съответствието със задължителната практика изключва достъпа до касация на поддържаното в изложението основание – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1867 от 16.10.2013 г. по гр.д.№ 2128/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :