7
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 384
С., 14.04. 2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на шести април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 1326/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. С. Ч. чрез пълномощници адв. С. П. – Софийска адвокатска колегия и адв. В. П. – Софийска адвокатска колегия против въззивно решение № 39 от 07.01.2016г. по в. гр. дело № 4627/2015г. на Софийски апелативен съд, с което на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД Д. С. Ч. е осъден да заплати на Б. М. Б. още 25 000 лв. лева, към присъдените с първоинстанционното решение 25 000 лв., или общо 50 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди от противоправно поведение реализирано на 13.11.2013г. в предаването „Лице в лице” по Б., чрез изразяване от ответника на становище, че ако ищецът „не е на власт, мястото му е в затвора”, ведно със законна лихва считано от 13.11.2013г. до окончателно изплащане на задължението и сумата 3500 лв. съдебно – деловодни разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя процесуалноправните въпроси – за недопустимост на въззивното решение в частта, с която са присъдени още 25 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди към присъдените с първоинстанционното решение 25 000 лв., поради необжалване по реда на чл. 247, ал. 4 ГПК от ищеца на решението за допусната явна фактическа грешка, с което диспозитива на първоинстанционното решение е допълнен с отхвърлянето на иска над уважения размер 25000 лв. до пълния предявен размер 50 000 лв. и нередовност на въззивната жалба изходяща от ищеца, която не е имала годен предмет на обжалване, както и поради порочност на решението на първоинстанционния съд допуснал поправка на явна фактическа грешка по реда на чл. 247 ГПК, вместо да допълни решението по реда на чл. 250 ГПК, тъй като не се касае до техническа грешка, а за правен извод. Поставени са й материалноправните въпроси – дали изясняването на известни факти изключва отговорността; допустими ли са по отношение на политически личности критични оценки в по – широки граници, включително и с надхвърлящи добрия тон изразни средства; дали изразяването на мнение и оценка, а не на конкретни факти, може да ангажира отговорността на дееца; какви критерии следва да прилага съда при определяне размера на справедливо обезщетение съгласно чл. 52 ЗЗД; следва ли съдът да обвързва размера на присъденото обезщетение с оглед личността и политическото положение на ищеца и да присъжда по-висок размер обезщетение, когато същият е видна политическа личност. Жалбоподателят поддържа, че поставените правни въпроси с обжалваното решение са разрешени в противоречие с представена съдебна практика на Върховния касационен съд – приложно поле за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът Б. М. Б. чрез пълномощник адв. Е. П. Софийска адвокатска колегия в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че поставените правни въпроси с обжалваното решение са разрешени съобразно задължителната съдебна практика на ВКС – цитирана и представена от жалбоподателя, както и със съдебна практика представена с писмения отговор. Изложени са съображения по всички оплаквания в подкрепа правилността на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 45 ЗЗД намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
По процесуалноправните въпроси.
Жалбоподателят поддържа недопустимост на въззивното решение в частта му, с която е увеличено обезщетението за неимуществени вреди с още 25 000 лв., към присъдените с първоинстанционното решение 25 000 лв. Излага съображения, че при постановяване на решението си първоинстанционният съд не е постановил диспозитив за отхвърляне на иска над уважения размер от 25 000 лв. до предявения размер 50 000 лв., поради което подадената от ищеца въззивна жалба е била нередовна – липсвал годен предмет на обжалване, а след постановяване на решението по чл. 247 ГПК, с което първоинстанционният съд постановил диспозитив за отхвърлянето на иска за обезщетение над уважения размер до предявения размер на иска, ищецът не е обжалвал това решение по реда на чл. 247, ал. 4 ГПК, поради което въззивната му жалба няма предмет и е недопустима. Изложени са й съображения за порочност на решението по чл. 247 ГПК, тъй като се касаело до допълване на решението на първоинстнционния съд, а не до допусната от същия техническа грешка.
Поставените въпроси не обуславят основание за допускане на касационно обжалване.
В теорията и съдебната практика никога не е съществувало противоречие в разбирането относно правния характер на решението за поправка на явна фактическа грешка, като всяко несъответствие между формираната воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението, както и че по този ред не могат да се поправят допуснатите грешки от съда при формиране на своята воля. Когато съдът допуска поправка на явна фактическа грешка и решението влезе в сила, то образува заедно с поправеното решение едно цяло, т. е. поправеното решение важи с поправеното съдържание от деня, когато е било постановено, а не от деня на поправката. С решението за поправка само се премахва несъответствието между волята на съда и нейния външен израз, без да се изменя съдържанието на решението и формираната воля на съда, за разлика от допълване на решението – способ, който се прилага, когато решението е непълно, поради липса на формира воля на съда относно цялото спорно право.
С обжалваното решение съдът е отхвърлил доводите на жалбоподателя за недопустимост на въззивната жалба на ищеца. Изложил е съображения, че в мотивите на първоинстанционното решение съдът изрично е посочил, че искът по чл. 45, ал. 1 ЗЗД е основателен до размер на 25 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди „като за разликата до целия предявен размер от 50 000 лв., като неоснователен следва да се отхвърли”, т. е. съдът е формирал воля за отхвърлянето на част от иска, но е пропуснал да я изрази в решението. Съдът не е приел за основателни възраженията, че след като решението по чл. 247 ГПК не било обжалвано от ищеца, то въззивната му жалба нямала годен предмет на обжалване и е недопустима. Изложените съображения са в съответствие с правното естество на решението по чл. 247 ГПК, което не изменяма или отменява формираната воля на съда, както и че поправеното решение важи от деня, когато е било постановено. След като във въззивната жалба изрично е поискано уважаването на иска до пълния предявен размер, съдът е приел, че жалбоподателят има правен интерес да обжалва решението в частта, с която искът е отхвърлен (поправеното решение важи с поправеното съдържание от деня на неговото постановяване), жалбата има предмет и не е недопустима – изводи, които не влизат в противоречие със съдебната практика по приложението на чл. 247 ГПК.
Представената от жалбоподателя съдебна практика касае приложението на чл. 250 ГПК, разпоредба която съдът не е имал основание да прилага, поради което не съставлява противоречива съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
Предвид изложеното по поставените процесуалноправни въпроси не се установява приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По материалноправните въпроси.
Поставените материланоправни въпроси могат да се обединят в две групи: първата има отношение към въпросите – носи ли отговорност лице (в случая политик), когато изказва мнение и дава оценка за друг политик, и ако се изяснят известни факти, те биха ли изключили отговорността му; втората група касае прилагането на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД по отношение на пострадало лице политическа личност и дали това качество дава основание на съда да присъди по – висок размер на обезщетението в сравнение с лице, което не притежава този статут.
Представената от жалбоподателя съдебна практика установена по реда на чл. 290 ГПК с решения по гр. дело № 1486/2011г., четвърто г. о., ВКС; гр. дело № 1376/2011г., четвърто г. о., ВКС и гр. дело № 92/2009г., трето г. о., ВКС, има отношение към първата група правни въпроси.
Според цитираната съдебна практика, при спор за причинени вреди от изнесена от журналист информация, съдът е длъжен да изиска от ищеца да посочи, от кои конкретно изрази и действия на журналиста е засегнат. Съответно в мотивите към акта си, с който разрешава спора по същество, съдът е длъжен да посочи, кои от тях представляват твърдения за факти, и кои оценка на фактите. На проверка за истинност подлежат фактическите твърдения, като те могат да ангажират отговорността на журналиста, само ако позорят адресата и са неверни. Оценките /мненията/ не подлежат на проверка за вярност, тъй като те не представляват конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират отговорността на журналиста, само ако представляват обида. В мотивите си съдът е длъжен да установи извършени ли са посочените в исковата молба действия от лицето, да разграничи каква част от изнесеното съставлява твърдение за факт и каква оценка, съответно дали фактите са позорни и неверни и дали оценките са в рамките на свободата на словото по чл. 39, ал. 1 К.. Той трябва да посочи конкретно, кои действия ангажират отговорността на деликвента, и кои са правомерно извършени.
Когато журналист изнася засягащи честта на друго лице факти, той трябва да провери тяхната достоверност. Това не важи за мненията, тъй като те не могат да бъдат достоверни или не, правно значение оценките имат само ако са обидни.
Разпоредбата на чл. 10, т. 1 К. прокламира свободата на изразяването на мнения, включително разпространяването на информация и идеи без намеса на държавните власти. Нормата не дава право да се разпространяват неверни факти, нито да се засяга достойнството на други лица, а осигурява свободната оценка на фактите и възможността тя да се отстоява. Рамките, до които се простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите. Журналистите не могат да използват правото за свободно разпространение на информация, за да нанасят обиди и да клеветят. Те следва да ограничат критиките до границите, визирани в чл. 39, ал. 2 К., а доколкото ги прекрачат, отговарят за причинените вреди.
С решението по гр. дело № 1376/2011г., четвърто г. о., ВКС, изрично е посочено, че негативните оценки за определена личност, открояваща се по една или друга причина в обществения живот, не пораждат отговорност, ако не засягат достойнството на личността (т.е. ако не осъществяват състав на престъплението обида). Оценъчните съждения не могат да се проверяват за тяхната вярност – те представляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани фактическите твърдения, разпространени с печатно произведение. Ако те са верни, издателят не носи отговорност, дори да позорят адресата на публикацията, а ако не са верни, издателят носи отговорност, доколкото засягат неблагоприятно адресата и доколкото издателят не е положил дължимата грижа преди отпечатването им да провери достоверността на разпространената информация.
По въпросите от първа група, приетото в обжалваното решение, не влиза в противоречие с посочената съдебна практика.
Съдът е приел, че изказването на ответника в предаването „Лице в лице” по Б., че ако ищецът „не е на власт, мястото му е в затвора” е оценъчно съждение (мнение), поради което неговият автор не дължи доказване на истинността му. Ответникът изразява личното си мнение относно личността на ищеца, но доколкото и двамата са политически фигури следва да се търси баланса между свободата на изразяване на мнение по значим обществен въпрос, какъвто е въпросът за моралния облик на ищеца като известна обществена личност – бивш министър председател на РБ и лидер на една от значимите политически партии, границите на „допустимата критика” към политиците в това им качество и ненакърнимостта на личните чест, достойнство и добро име на засегнатия политик. Въпреки приетите по-широки граници на допустима критика към политиците, свободата на изразяване на мнение спрямо тях не е безгранична, а ограничена до възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на конкретната личност чрез осъществяване състава на престъплението обида (чл. 146 НК, чл. 148, ал. 1 НК). Използваната от ответника оценъчна характеристика за ищеца, че мястото му е в затвора е унизителна и осъществява състава на престъплението обида, при която хипотеза е налице засягане на честта и достойнството на обидения политик и общественик. Границите, до които може да се простира свободата на словото спрямо личността на политик, очертани в нормите на чл. 10, § 2 от К. и чл. 39, ал. 2 от Конституцията на РБ, вр. чл. 32, ал. 1 от Конституцията на РБ, са надхвърлени по процесното правоотношение, тъй като накърняването на личните права не допринася за по – добра информираност на обществото и за развитието или разрешаването на конкретна политическа дискусия и поради това не е оправдана. Прието е, че поради нарушаване на справедливия баланс между свободата на изразяване на мнение и правото на чест и достойнство в контекста на правото на обществото да бъде информирано по всички обществено значими въпроси, поведението на ответника в процесното предаване е в нарушение на чл. 10, § 2 от К. и чл. 39, ал. 2 от Конституцията на РБ, вр. чл. 32, ал. 1 от Конституцията на РБ и поради това е противоправно. Тези изводи съдът е направил като се е позовал на цитирана задължителна съдебна практика на ВКС установена с решения по гр. дело № 1376/2011г., четвърто г. о., ВКС; по гр. дело № 1486/2011г., четвърто г. о., ВКС; по гр. дело № 92/2009г., трето г. о., ВКС; по гр. дело № 2161/2013г., трето г. о., ВКС – всички постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и на съдебна практика по дела на Европейския съд по правата на човека, т. е. изводите на съда по поставените въпроси относно ангажиране отговорността на ответника, когато е изказал мнение и направил оценка на личността на ищеца в предаване излъчено по национален ефир в едно от гледаните предавания, са съобразени с цитираната от жалбоподателя съдебна практика на ВКС, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване.
По материланоправните въпроси обединени във втора група – относно прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД по отношение на пострадало лице политическа личност и това качество дава ли основание на съда да присъди по – висок размер на обезщетението, в сравнение с лице, което не притежава този статут, настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване.
Жалбоподателят се позовава, освен на цитираната съдебна практика на ВКС, която има отношение й към въпроса за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, когато непозволеното увреждане засяга обществено известна личност, и на Постановление на Пленума на ВС № 4/23.12.1968г., с което са дадени отговори на въпроси относно определяне обезщетенията за вреди (имуществени и неимуществени) от непозволено увреждане и определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди с оглед прилагане принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Поставените правни въпроси с обжалваното решение са разрешени в противоречие с посочената съдебна практика, поради което следва да се допусне касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.,
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 39 от 07.01.2016г. по в. гр. дело № 4627/2015г. на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на Д. С. Ч. в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да внесе по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за касационно обжалване в размер на 1000 лв. и да представи вносен документ по делото.
След изпълнение на указанията делото да се докладва за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ