5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 937
[населено място], 2.07.2012 г.
Върховният касационен съд на РБ, ГК, ІІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми юни, две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: ЛЮБКА БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдията Б. гр.д.N 144 описа за 2012 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. “Български художник”, [населено място], подадена чрез адвокат А. И. срещу въззивно решение от 3.11.2010 г. по гр.д.№ 4181/ 2007 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение от 5.11.2007 г. на Софийски районен съд, постановено по гр.д. № 11389/2006 г. в частта, с която Н. С. П. е осъдена да заплати на жалбоподателя на основание чл.59, ал.1 ЗЗД сумата от 1000 лв. /частичен иск/, представляваща обезщетение за ползване за периода 19.05.2001 г. до 12.07.2005 г., ведно със законната лихва, считано от 19.05.2006 г. до окончателното изплащане на сумата и в тази част е постановено ново, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя иск за заплащане на сумата 15 000 лв., представляваща обезщетение за ползване без основание на апартамент № 124, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] ет.VІІ за периода 19.05.2001 г. до 12.07.2005 г., като в останалата обжалвана част е оставено в сила първоинстанционното решение.
В изложение за допускане на касационно обжалване се поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси свързани с тълкуването и приложението на ЗЗД, ЗК и ЗС. Моли да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно.
Ответницата Н. С. П. не е подала писмен отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
В. съд е отхвърлил предявения от Ж. „Български художник“ против Н. С. П. иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане на сумата 15000 лв. като част от пълния размер на вземането в размер на 39000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на апартамент № 124 в [населено място], ж.к „Г. Д.“, [жилищен адрес] ет.VІІ за периода 19.05.2001 г. до 12.07.2005 г. и е потвърдил решението на Софийски районен съд, с което е отхвърлен иска за периода 13.07.2005 г. до 19.05.2006 г.
Решаващите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на иска са, че обедняване на ищеца под формата на пропуснато увеличаване на имуществото му за периода 19.05.2001 г. до 12.07.2005 г., не могло да настъпи поради това, че сградата не е приета за ползване по законовия ред и ищецът не би могъл да отдаде под наем апартамента за да реализира доходи. За периода 13.07.2005 г. до 19.05.2006 г. е приел, че не се дължи обезщетение за лишаване на ищеца от ползването на апартамента, тъй като ответницата има противопоставимо на ищеца правно основание за владение имота. Приел е за основателно правоизключващото собствеността на ищеца възражение на ответницата, че е придобила правото на собственост върху процесния имот на оригинерно основание. Изложил е съображения, че към 12.07.2005 г. е изтекъл десетгодишният срок на осъществяване на непрекъснато владение, предвиден в чл.79 ЗС и ответницата е придобила правото на собственост по давност.
В изложение за допускане на касационно обжалване се поддържа, че по въпросите: активно легитимирана ли е жилищностроителна кооперация да предявява претенции за обезщетение за лишаване от ползване на собствен имот и да добива граждански плодове от него, до снабдяване на член-кооператорите с нотариален акт; тече ли придобивна давност в периода 1990 г.- 2000 г., при действието на ограничителната норма на чл.3, ал.2 ЗК; възможно ли е придобиване на имот по давност, който не е въведен в експлоатация; какви са белезите на упражняването на фактическата власт като акт на лице, за да може да се обосноват предпоставките на чл.79 ЗС и следва ли да е налице манифестирано своене, което да е доведено до знанието на собственика и основателен ли е иска по чл.59 ЗЗД, когато сградата в която се намира имота не е въведена в експлоатация. Поддържа се, че поставените въпроси се разрешават противоречиво от съдилищата, с което се обосновава хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Приложени са съдебни решения на състави на ВКС, СРС, СГС, САС.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол.
На поставения материалноправен въпрос: легитимирана ли е Ж. да претендира на основание чл.59 ЗЗД обезщетение за пропуснати ползи от трето лице, ползващо без основание отделен обект- апартамент е отговорено в постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 338 от 27.10.2011 г. по гр.д. № 181/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. Прието е, че отговорът на въпроса е в зависимост от това дали конкретния обект е разпределен на член – кооператор или не. Преди да извърши разпределение, Ж. като собственик има право да ползва сградата и отделните обекти в нея и да ги ревандикира от всяко трето лице, което ги ползва без основание. Съответно на това има право и на обезщетение по чл.59 ЗЗД за лишаването от ползването на вещта. Когато третото лице заема без основание вече разпределен на член – кооператор обект, материално легитимиран по претенцията за неоснователно обогатяване е член-кооператорът, на когото жилището е разпределено. В този смисъл са и решение № 291 от 2.08.2011 г. по гр.д. № 959/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 533 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 1685/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. и решение № 614 от 7.07.2011 г. по гр.д. № 971/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о. Цитираните решение са постановени по реда на чл.290 ГПК, с тях е уеднаквена практиката по този въпрос и същите представляват задължителна съдебна практика. В случая искът не е отхвърлен по съображения, че апартамента е бил разпределен на член-кооператор. Съдът е приел, че за периода 19.05.2001 г. до 12.07.2005 г. е налице невъзможност за ползване на апартамента, поради това, че сградата не е приета за ползване по законовия ред и ищецът не би могъл да го отдаде под наем за да реализира доходи, а за периода 13.07.2005 г. до 19.05.2006 г., че ответницата го е ползвала на правно основание.
По въпроса относно възможността да се придобива по давност имущество на Ж. и дали Закона за кооперациите се прилага по отношение на жилищностроителните кооперации е дадено разрешение в постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 434 от 11.11.2010 г. по гр.д. № 387/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., с което практиката по този въпрос е уеднаквена. Прието е, че разпоредбата на чл.31, ал.3 ЗК /отм./, действала за периода 3.08.1991 г. до 3.01.2000 г., съдържаща забрана да се придобие по давност имущество на кооперация, не намира приложение към имотите, придобити от Ж., тъй като целта, средствата за постигането й, функционирането и прекратяването на Ж. са уредени в отделен специален закон, който дерогира приложението на ЗК /отм./. В този смисъл е трайната практика на ВКС, съгласно посоченото в ТР №1/2009 г. на ОСГТК-т.2, обективирана в цитираното решение и решение № 527 от 16.06.2010 г. по гр.д. № 1136/2009 г. на І г.о. Даденият от въззивния съд отговор е в съответствие със задължителната съдебна практика.
Въпросът може ли да се придобие по давност обект на Ж., който не е въведен в експлоатация е разрешен със задължителни за съдилищата решения на Върховния касационен съд. С решение № 434 от 11.11.2010 г. по гр.д. № 387/2010 г. на ІІ г.о.и решение № 117 от 26.04.2011 г. по гр.д. № 718/2010 г., І г.о. е прието, че по отношение на жилищностроителните кооперация може да се придобива по давност негово имущество. Фактическата власт върху недвижим имот, като един от елементите на владението се реализира не само чрез пряко ползване на недвижим имот, а и чрез извършването на довършителни работи в него и подобряването му. Затова забраната на чл.177 ЗУТ да се ползва строеж или част от него преди да е въведен в експлоатация не е пречка за установяване на владение. Приетото от въззивния съд не е в противоречие с посочената задължителна съдебна практика.
Въпросът какви са белезите на упражняването на фактическа власт като акт на лице, за да може да се обосноват предпоставките на чл.79 ЗС за придобиване на имота по давност и следва ли да е налице манифестирано своене, за да може лицето да се ползва от давностния срок и това намерение следва ли да е насочено срещу собственика е разрешен със задължителни за съдилищата решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл.290 ГПК. В решение № 477 от 8.11.2010 г. по гр.д. № 909/2009 г. , ІІ г.о. и решение № 6 от 22.01.2010 г. по гр.д. № 2760/2008 г., ІІ г.о. е прието, че за да се приеме, че в полза на едно лице е изтекла предвидената в чл.79, ал.1 ЗС придобивна давност, необходимо е това лице да е упражнявало фактическа власт върху имота явно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 г. с намерение да придобие собствеността и след изтичането на предвидения от закона срок да се е позовало на изтеклата в негова полза придобивна давност. Владението по смисъла на чл.79, ал.1 ЗС не се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота. Фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота стига същите да сочат на намерение имотът да се счита за свой и да не са прекъсвани от действия на трети лица. Приетото от въззвиния съд, че ответницата по касационната жалба е придобила по давност процесния обект не е в противоречие с приетото в задължителната съдебна практика относно елементите от фактическия състав на посоченото в чл.79, ал.1 ЗС придобивно основание. Обосноваността на изводите на въззивния съд, че е осъществен фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС и ответницата е придобила правото на собственост по давност касае правилността на въззивното решение, което е основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
По въпроса основателен ли е искът по чл.59 ЗЗД, когато сградата, в която се намира имота не е въведена в редовна експлоатация. Така както е поставен въпросът касае основателността на иска по чл.59 ЗЗД и е свързан с преценката на фактите по делото, което е въпрос по съществото на спора, относим към правилността на решението. Ето защо по този въпрос не е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 3.11.2010 г. по гр.д.№ 4181/ 2007 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: