2
Определение на ВКС, ГК, ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 21
[населено място], 14.01. 2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети януари, през две хиляди и единадесета година, в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова ч.гр.д. № 594 по описа за 2010 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, вр. с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Обжалвано е определение на Б. апелативен съд № 99 от 16.07.2010 г. по ч.гр.д. № 142/2010 г., с което е потвърдено разпореждането от 13.05.2010 г. по гр.д. № 346/2009 г. на С. окръжен съд, с което е върната въззивната жалба на А. И. Ю. от[населено място], поради неотстраняване в срок нередовностите й.
Недоволен от определението на БАС е жалбоподателят А. И. Ю., представляван от адв. В. И. С. от АК-П., който го обжалва в срок и моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и същото бъде отменено като незаконосъобразно като делото се върне на първоинстанционния съд за администриране на въззивната жалба. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът сочи, че в обжалваното въззивно определение съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Процесуалноправният въпрос е свързан с начина на връчване на съдебните книжа, а именно дали при наличието на съдебен пълномощник и посочен съдебен адрес съдът е задължен да връчи тези книжа и на пълномощника, а не само на страната по делото. Приложена е съдебна практика, както следва: Определение № 62/05.02.2010 г. по ч.гр.д. № 46/2010 г. на ВКС, І г.о. и Определение № 186/04.03.2010 г. по ч.т.д. № 151/2010 г. на ВКС, ІІ т.о.
Ответникът по жалбата Х. С. Б. от[населено място], чрез пълномощника си адв. Л. Алексиева от АК-С. в писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно разпореждане, намира, че то подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261, чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 280, ал. 2 и чл. 284, ал. 2 ГПК.
След преценка на доводите на касатора и обстоятелствата по делото, съдът намира, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно производство.
С обжалваното определение на въззивния съд, с което е потвърдено разпореждането на първоинстанционния съд за връщане на въззивната жалба, поради неотстраняване в срок нередовностите й е прието, че с разпореждане от 31.03.2010 г. въззивната жалба е оставена без движение от първоинстанционния съд, на основание чл. 262, ал. 1, вр. с чл. 261 ГПК и на жалбоподателя е указано в едноседмичен срок да довнесе дължимата държавна такса в размер на 125 лв. по сметка на въззивния съд като в противен случай жалбата ще бъде върната като нередовна. Съобщението е получено от жалбоподателя лично на 12.04.2010 г., а срокът за изпълнението, съгласно разпоредбата на чл.60, ал. 4 ГПК изтича на 19.04.2010 г./понеделник, работен ден/, като в този срок указанията не са изпълнени, поради което правилно първоинстанционният съд е постановил разпореждането си от 13.05.2010 г., с което на основание чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК, е върнал въззивната жалба на А. И. Ю. срещу решение № 9/09.03.2010 г. по гр.д. № 346/2009 г. на С. окръжен съд. В обжалваното определение въззивният съд е приел, че съгласно законовата норма на чл. 262 ГПК компетентният съд във връзка с администриране на въззивната жалба е първоинстанционният съд, че размерът на дължимата държавна такса за въззивното обжалване правилно е определен, съгласно разпоредбата на чл. 1 и чл. 18, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, съобщението е получено лично от жалбоподателя и че в указания срок той не е отстранил нередовностите на въззивната жалба, поради което правилно администриращият съд я е върнал. Въззивният съд е приел също така, че не е в задължение на съда да изпраща съобщение за отстраняване на нередовностите и до пълномощника на страната, тъй като адресът на последния не е посочен като съдебен адрес.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – с въззивното определение съдът да се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, който е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Тази хипотеза, съгласно т. 2 от ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС ще бъде налице, когато практиката на ВКС е задължителна, а това са – Постановленията на Пленума на Върховния съд, както и тълкувателните решения на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд и решенията по чл. 290 ГПК, каквито в настоящия случай не са представени. Затова незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В случая са представени две определения на ВКС, които обуславят хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Основанието за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е налице, когато даден правен въпрос, от който зависи изхода на спора, се решава противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по конкретното дело. В конкретния случай се сочи, че въззивното определение е постановено в противоречие с практиката на съдилищата и са представени посочените по-горе определения на състави на ВКС. Жалбоподателят е посочил процесуалноправния въпрос, който е свързан с начина на връчване на съдебните книжа, а именно дали при наличието на съдебен пълномощник и посочен съдебен адрес съдът е задължен да връчи тези книжа и на пълномощника, а не само на страната по делото. В обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл по този въпрос, като е приел, че съобщението по чл. 262, ал. 1 ГПК на администриращият въззивната жалба първостепенен съд е ясно и точно формулирано и е връчено лично на въззивника на адреса, посочен във въззивната жалба като изрично е посочил, че макар въззивникът да е представляван от пълномощник – адв. С., депозирал въззивната жалба, тъй като последният не е съдебен адресат, не е в задължение на съда да му изпраща и на него препис от разпореждането за отстраняване нередовностите на въззивната жалба. В тази насока изводите на въззивния съд в обжалваното определение по поставения процесуален въпрос изцяло кореспондират с представената в тази насока съдебна практика.
Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК – разрешен от въззивния съд процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. По принцип следва да се отбележи, че точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика. А развитие на правото е налице, когато произнасянето по правен въпрос, значим за изхода на спора, е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълнотата или неяснотата на правната норма, както и в случаите на изоставяне от съдилищата на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто не е настоящия случай. Твърдения, които касаят неправилност на определението, изразяващи се в допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а са касационни основания по чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 281, т. 3 ГПК, които се разглеждат от съда по същество, ако е допуснато касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдебната практика по релевирания от касатора процесуалноправен въпрос относно обхвата на проверката, извършвана от първоинстанционния съд при подадена въззивна жалба и неговите правомощия при констатирани нередовности е постоянна, трайна и непротиворечива, а нормите на чл. 37, чл. 38 и чл. 39 ГПК са ясни и не се нуждаят от тълкуване. Не са налице обстоятелства, предпоставящи изменението на тази практика или нейната отмяна чрез ново тълкуване на закона.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол, тъй като не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение на Б. апелативен съд № 99/16.07.2010 г., постановено по ч.гр.д. № 142/2010 г. по частна касационна жалба с вх. № 7104/03.09.2010 г. на А. И. Ю. от[населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :