1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 842
гр. София, 27.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 2250/2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба вх. № 2124/04.03.2015 г. на [община], представлявана от кмета Г. И., чрез процесуалния си представител ст. юрисконсулт А. Д. против въззивно решение № 36 от 04.02.2015 г., постановено по в.гр.д. № 983/2014 г. по описа на Хасковския окръжен съд, с което е отменено решение № 736 от 21.11.2014 г., постановено по гр.д. № 1367/2013 г. по описа на Хасковския районен съд, като касаторът – [община] е осъден да заплати на В. А. Я. от [населено място] на основание чл. 213 КТ сумата в размер на 9 161, 95 лева, представляваща имуществени вреди от недопускане до работа за периода 20.08.2011 г. до 24.07.2013 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 25.06.2014 г. до окончателното й изплащане и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените по делото разноски за двете инстанции в размер на 1 600 лева – платено адвокатско възнаграждение.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е уважен предявеният иск с правно основание чл. 213 КТ, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата, както и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят представя съдебна практика, както следва: решение № 143 от 11.01.2013 г. по гр. д. № 12374/2010 г. на Районен съд – Пловдив; решение № 24 от 01.03.2012 г. по гр. д. № 41/2012 г. на Хасковския окръжен съд, за които липсват данни, че са влезли в сила, поради което по силата на разрешението, дадено в т. 3 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 на ОСГТК на ВКС, те не съставляват противоречива съдебна практика. Поставени са следните правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, както следва: 1/ Представлява ли общината държавно учреждение, за което да е приложима разпоредбата на чл. 46, ал. 1 ЗМИ /отм./; 2/ За да е налице незаконно недопускане до работа необходимо ли е работникът и служителят да се яви действително на работното си място на посочената от самия него дата и съответно работодателят или негови длъжностни лица да извършват конкретни фактически действия по неговото недопускане до работа; 3/ Възможно ли е на основание чл. 46, ал. 1 ЗМИ (отм.), на лице което е работело в община, а не в държавно учреждение, да му бъде възстановено трудовото правоотношение.
Ответникът по жалбата В. А. Я. от [населено място] е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, като излага съображения, че същата е неоснователна, както и че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането й до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са били в трудово правоотношение, като ищецът е заемал длъжността „касиер – счетоводител” и с молба от 27.10.1999 г. до кмета на Община – Х., е поискал да бъде освободен от работа на основание чл. 327, т. 4 КТ, поради преминаване на изборна работа, тъй като е бил избран за кмет на Кметство [населено място] с четиригодишен мандат, след изтичането на който ищецът е подал молба вх. № 194-В-323/05.11.2003 г. до кмета на [община], с която е заявил, че на основание чл. 83 КТ и чл. 46 ЗМИ /отм./ желае да заеме предишната си длъжност. Със заповед № 1262/14.11.2003 г., на основание чл. 337 КТ е прекратено трудовото правоотношение на ищеца, като с писмо вх. № 194-В-123/10.12.2003 г. е уведомен, че заеманата от него длъжност е закрита с решение на Общински съвет, поради което не може да бъде възстановен на работа. Съдът е взел предвид влязло в сила решение по в.гр.д. № 221/2008 г. на Окръжен съд – Хасково, с което за периода от 14.11.2003 г. до 31.12.2003 г., е бил уважен искът на ищеца за присъждане на обезщетение за недопускане до работа, след постановяване на което ищецът отново е поискал с молба вх. № ЧР-169/19.08.2008 г. да бъде възстановен на предишната си работа, но е получил отказ, поради което е предявил нов иск с правно основание чл. 213, ал. 1 КТ за времето от 01.01.2004 г. до 20.08.2008 г., който е бил отхвърлен и решението е влязло в сила по гр.д. № 1623/2008 г. на Хасковския районен съд. С последващо, влязло в сила решение по гр. д. № 2553/2011 г. на Хасковския районен съд за периода 20.08.2009 г. до 19.08.2011 г., искът на ищеца за обезщетение за недопускане до работа е бил уважен. Предмет на обжалваното въззивно решение е присъждане на обезщетение за недопускане до работа за последващ период от 20.08.2011 г. до 24.07.2013 г., тъй като с молба вх. № ЧР-407/16.08.2011 г., с която ищецът е приложил копие от решение № 203/20.06.2008 г., постановено по гр. д. № 221/2008 г. на Окръжен съд – Хасково и копие от молба вх. № ЧР-169/19.08.2008 г., като е поискал да бъде допуснат до работа, но с писмо изх. № ЧР-27/18.08.2011г., е уведомен от ответната община, че за да е налице трудово правоотношение е следвало в едноседмичен срок, считано от 14.11.2003 г. да се яви на работа, съгласно чл. 63, ал. 3 КТ и тъй като са минали повече от 7 години, трудовото правоотношение се счита за невъзникнало и поради липсата на валидно трудово правоотношение, не е налице основание за допускане до работа. Със заповед № ДДОКЗ-536/24.07.2013 г., връчена на ищеца на 25.07.2013 г., той е бил възстановен на длъжността „Касиер-счетоводител” към „Други дейности по образованието, културата и здравеопазването” в [община], като с последваща заповед № 26/31.07.2013 г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 01.08.2013 г. е прекратено трудовото му правоотношение. При тези данни по делото, въззивният съд е приел, че в случая за процесния период са налице кумулативно изискваните от закона предпоставки, а именно: съществуване на валидно трудово правоотношение и незаконно недопускане от страна на работодателя на работника до работа в нарушение на основното му задължение по чл. 127 КТ да осигурява работа, като в тази връзка е приел, че за процесния период от 20.08.2011 г. до 24.07.2013 г. между страните е съществувало валидно трудово правоотношение, за което липсват данни да е било прекратено. Изложени са съображения, че възстановяването на предишната работа на лице, чиито пълномощия като кмет са били прекратени, се извършва по силата на закона и настъпва независимо от волята на работодателя, като е обусловено единствено от желанието на лицето дали иска да се върне отново на старата си длъжност. Съдът е обсъдил разпоредбата на чл. 46, ал. 1 ЗМИ /отм./, като е приел, че е достатъчно волеизявлението на лицето, че желае отново да заеме длъжността, за да се породи задължението за работодателя да го възстанови на работа, без да е необходимо съгласие на работодателя, изразено чрез отмяна на заповедта по чл. 327 ал. 4 от КТ или по друг начин.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен и/или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, съгласно приетото в т. 2 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 на ОСГТК на ВКС, да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касатора са формулирани следните материалноправни въпроси – представлява ли общината държавно учреждение, за което да е приложима разпоредбата на чл. 46, ал. 1 ЗМИ; за да е налице незаконно недопускане до работа необходимо ли е работникът и служителят да се яви действително на работното си място на посочената от самия него дата и съответно работодателя или негови длъжностни лица да извършват конкретни фактически действия по неговото недопускане до работа, както и възможно ли е на основание чл. 46, ал. 1 ЗМИ (отм.) на лице, което е работело в община, а не в държавно учреждение, да му бъде възстановено трудовото правоотношение. Тези въпроси са от значение за изхода на делото по този правен спор, но в случая те не са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 24/06.02.2013 г. по гр.д. № 547/2012 г. на ВКС, III г.о., а в съответствие с нея.
Това е така, тъй като съгласно цитираното решение на ВКС, постановено в производство по реда на чл. 290 ГПК е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 46, ал. 1 от Закона за местните избори/ДВ, бр.66 от 1995 г., редакция бр.69 от 2003 г., отм./ лице, избрано за кмет, има право след прекратяване на пълномощията му да заеме предишната си длъжност в държавните учреждения, предприятия, търговски дружества с държавно участие повече от 50 на сто или организации. Смисълът на разпоредбата е да насърчава упражняването на активното избирателно право на гражданите/правото да бъдат избирани/, като се запази безусловно работното им място след прекратяване на мандата. За тази цел законодателят е уредил в ал. 2 на чл. 46 ЗМИ/отм./ възможността за прекратяване на трудовия договор без предизвестие, когато предишната длъжност на избрания кандидат е заета от друго лице. Следователно правото на избрания да заеме предишната си длъжност след прекратяване на мандата може да бъде упражнено едностранно от него и не зависи от никакви действия или бездействия на работодателя. Достатъчно е неговото волеизявление, че желае отново да заеме длъжността, за да се породи задължение за работодателя да го възстанови на работа. Не е необходимо съгласие на работодателя, изразено чрез отмяната на заповедта по чл. 327, т. 4 КТ, или по някакъв друг начин. Тази задължителна съдебна практика е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответника по жалбата не следва да се присъдят разноски за касационното производство, тъй като такива не са поискани.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 36 от 04.02.2015 г., постановено по в.гр.д. № 983/2014 г. по описа на Хасковския окръжен съд, по касационна жалба вх. № 2124/04.03.2015 г. на [община].
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: