1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 549
гр. София, 21.06.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 2092/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 2540/19.02.2016 г. на И. В. Й. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Т. В. от АК-София против въззивно решение № 2607 от 30.12.2015 г., постановено по в.гр.д. № 4604/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав, с което като частично е отменено решение № 5653 от 29.07.2015 г., постановено по гр.д. № 19112/2014 г. на Софийския градски съд, І ГО, 20 с-в, е отхвърлен предявеният от касатора иск срещу Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ГПК, за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, т. 3, пр. 4, вр. с ал. 1, пр. 3 и 4 НК, за което е оправдан с влязло в сила решение от 24.10.2014 г. по н.д. № 1222/2014 г. на ВКС, за разликата над сумата от 3 000 лева до 8 000 лева. Релевира касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ над присъдения размер, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят представя съдебна практика, както следва: Решение № 197 от 23.12.2014 г. на ВКС, III г.о. по гр. д. № 7364/2013 г.; Решение № 94 от 28.03.2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 2623/2013 г.; Решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 761/2010 г.; Решение № 68 от 22.02.2012 г. на ВКС, II г.о. по гр. д. № 748/2011 г.; Решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 1318/2010 г., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Поставени са следните правни въпроси от процесуално естество, с твърдение, че са от значение за изхода на делото, по които се е произнесъл въззивният съд, както следва: 1/ следвало ли е въззивният съд да изгради изводи относно твърдяните неимуществени вреди, след като обсъди не избирателно, частично, а в цялост свидетелските показания, доказващи фактически твърдения в исковата молба 2/ задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото; 3/ имал ли е задължение въззивният съд да изследва всички твърдения и доводи, посочени в исковата молба, с оглед установяване настъпилите неимуществени вреди и 4/ допуснал ли е съдът съществено нарушение на съдопроизводствените правила като е подменил и необсъдил твърдение и довод на ищеца, заявен в исковата молба /т. 2/, с други такива, които самият въззивен съд е формулирал, а не ищецът.
Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е започнало наказателно производство, като на 04.10.2012 г. е бил привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 354а, ал. 2, изр. 2, т. 3, пр. 4, вр. с ал. 1, пр. 3 и 4 от НК затова, че като длъжностно лице полицай – надзирател в Затвора – [населено място], при изпълнение на службата си, държал с цел разпространение рискови наркотични вещества и му е била определена мярка за неотклонение „подписка”. По повдигнатото обвинение е внесен обвинителен акт, по който образуваното НОХД № 6112/2012 г. на СГС е приключило с оправдателна присъда, срещу която е подаден протест, във връзка с който въззивното производство е приключило с осъдителна присъда, отменена с решение от 24.10.2014 г. на ВКС, с което ищецът е окончателно оправдан поради несъставомерност на деянието. След анализ на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение, поради което следва да се ангажира отговорността на ответника Прокуратура на РБ, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 вр. чл. 4 от ЗОДОВ, като справедливият размер на обезщетението да репарира претърпените неимуществени вреди е сумата от 3 000 лева. Изложени са съображения, че наказателното производство като цяло е приключило в разумен срок като се има предвид извършените процесуално-следствени действия в съдебна и досъдебна фаза; процесът не е бил публично оповестен и не се е отразил сериозно на доброто име на ищеца, на кариерата му, като от друга страна е взето предвид и че в продължение на целия период от две години ищецът е търпял значителни по интензитет морални вреди, изразяващи се в притеснение и страх от осъждане, притеснения за семейството, злепоставяне пред близки и познати; преживял е нервен срив при постановяване на осъдителната присъда от въззивната инстанция. Като недоказано въззивният съд е приел обстоятелството, че настъпилото влошаване на отношенията в семейството е вследствие повдигнатото обвинение, доколкото наказателното преследване не е разрушило семейството му и Прокуратурата не следва да носи отговорност за прекратяване на брака на ищеца със съпругата му (съдът не е кредитирал показанията на свидетеля М., че съпругата на ищеца го е напуснала заради делото, като е приел за достоверни показанията на свидетеля П., че причина за влошаване на отношенията в семейството на ищеца е оставането му без работа и липсата на пари за издръжка, а същевременно бракът е прекратен с решение от 18.02.2014 г. по взаимно съгласие на съпрузите). Съдът е приел, че не са налице вреди за ищеца поради уволнението му, доколкото същото е признато за незаконно и отменено, а ищецът е възстановен на работа като уволнението, макар и да е свързано с деянието, за което на ищеца е повдигнато обвинение, е извършено месеци преди привличането на ищеца като обвиняем, поради което не следва да се ангажира отговорността на Прокуратурата за настъпилите от уволнението вреди, както и не се установяват твърденията на ищеца, че част от близките, колегите и познатите променили отношението си към него, спрели да му имат доверие. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел за недоказано настъпването на неимуществени вреди в по-голям размер, поради което е отменил първоинстанционното решение в осъдителната му част и е отхвърлил иска за разликата над 3000 лв. до 8 000 лв.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие с практиката на ВКС и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси за задължението на въззивния съд да обсъди всички факти и обстоятелства по делото и доводите на страните, са решени в съответствие с практиката на ВКС, като не е налице соченото противоречие с приложената съдебна практика. Въззивният съд е съобразил задължението си в мотивите на решението да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. Именно в този смисъл е и приетото в приложените съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика, като следва да се отбележи, че всяко едно от тях се отнася до установена различна фактическа обстановка. Съгласно трайно установената съдебна практика при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът прилага критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като в този аспект следва да се отбележи, че размерът на обезщетението за вреди се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Спрямо критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с представените от касатора съдебни решения, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. Заявените твърдения фактически на практика са за необоснованост на съдебния акт в посочените отношения, което представлява основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. последно ГПК и като такова не може да послужи за целите на селекцията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Поставените в изложението от касатора процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Тези процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., IV г. о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона, а съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съобразил е продължителността на воденото наказателно производство, приключило в разумен срок, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение и е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД е в размер на сумата от 3 000 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ, като за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лв., е отхвърлил този иск като неоснователен. В тази връзка въззивното решение е постановено и в съответствие с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 и т. 11, както и ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, а не в противоречие с тях.
Не е налице и соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените правни въпроси от процесуално естество, тъй като за да е налице тази хипотеза, съобразно приетото в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, следва с въззивното решение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, а в конкретния случай, както се посочи по-горе, по тези правни въпроси е налице установена задължителна съдебна практика, съобразена от въззивния съд, която не се нуждае от промяна.
Ето защо, по поставените правни въпроси от процесуално естество, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2607 от 30.12.2015 г., постановено по в.гр.д. № 4604/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 7 състав, по касационна жалба вх. № 2540/19.02.2016 г. на И. В. Й. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: