1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 274
гр. София, 05.07.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито заседание на първи юли през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
изслуша докладваното от съдията Димитрова ч.гр.д. № 2647/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 7438 от 25.05.2016 г. на Е. Д. М. от [населено място], чрез назначения му като особен представител адв. С. Б. от АК-София, против определение № 1637 от 12.05.2016 г., постановено по ч.гр.д. № 2192/2016 г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение, девети състав, с което като е потвърдено определение № 374 от 08.01.2016 г. по гр.д. № 9064/2016 г. по описа на Софийски градски съд, I г.о., 19 състав, е прекратено производството по делото. Жалбоподателят моли да се отмени обжалваното определение по съображения, изложени в частната жалба.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор поддържа, че с обжалваното определение въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставеният правен въпрос е свързан с: противоречие на разпоредбите на чл. 132 от Конституцията на Република България, вр. с чл. 130 ГПК с чл. 13 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съгласно която разпоредба: „Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти“.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като провери обжалваното определение и обстоятелствата по делото, констатира следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261, чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 284, ал. 2 ГПК.
След преценка на доводите на жалбоподателя и обстоятелствата по делото, съдът намира, че не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК за допускане до касационно производство.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че правилно с първоинстанционното определение е прекратено производството по делото по предявения иск по чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от действията на ответника в качеството му на прокурор в Специализираната прокуратура по прокурорска преписка № 431/2013 г. Изложени са съображения, че искът е недопустим, поради отсъствие на валидна пасивна процесуална легитимация на ответника, с оглед нормата на чл. 132 от Конституцията на Република България, съгласно която при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Съдът е приел, че в случая няма твърдения и данни, ответникът да е привлечен към наказателна отговорност за негови служебни действия, поради което е достигнал до извода, че доколкото спорното право на обезщетение за вреди от факти, свързани със служебни действия на ответника, то искът за ангажиране на деликтната му отговорност във връзка с осъществяване на служебната му дейност като прокурор е недопустим, предвид разпоредбата на чл. 132 от Конституцията на Република България.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, следното:
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд е компетентен да разгледа частна жалба срещу въззивно определение, ако са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол. В представеното от частния касатор изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата, както и да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая функционалният имунитет по чл. 132, ал. 1 от Конституцията на РБ е въпрос, пряко свързан с допустимостта на предявения иск, като наличието на такъв имунитет е пречка за разглеждане на иск на пострадалия за вреди, насочен срещу лице, което се ползва с такъв, освен ако е извършено умишлено престъпление от общ характер. В този смисъл е и постоянната практика на ВКС, на която се е позовал въззивният съд в обжалваното определение. Такива искове подлежат на прекратяване от съдилищата, без споровете да се разглеждат по същество, като възможността на пострадалите да получат обезщетение за причинени вреди от незаконосъобразни служебни действия на лицата, ползващи се с функционален имунитет, е чрез насочване на исковете срещу техните работодатели. Не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, доколкото частният касатор нито е посочил, нито е приложил противоречива практика в различна насока, както и не се обуславя основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по въпроса за допустимостта на иска съдът е приложил точно закона, съгласно действителния му смисъл, а установената съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд в обжалваното определение, е трайна и не подлежи на промяна, нито се налага евентуалното й осъвременяване с оглед изменения в законодателството или промяна в обществените условия. По отношение на твърдяното противоречие с чл. 13 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, следва да се посочи, че за защита на своите права, жалбоподателят е разполагал с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита, доколкото няма пречка увреденото лице да се ползва от искова защита, но не чрез пряк иск за деликт срещу магистрата, а срещу съответния държавен орган /работодател/, като в зависимост от конкретния фактически състав, приложимият материален закон е Законът за отговорността на държавата и общините за вреди или Законът за задълженията и договорите.
Ето защо, в случая по заявената искова претенция срещу действащ прокурор от Специализирана прокуратура с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, въззивният съд е приложил точно закона, съобразно разпоредбата на чл. 130 ГПК, вр. с чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Република България, като в този смисъл в съдебната практика не е налице противоречие, че когато ответниците по иска се ползват с функционален имунитет и не се касае за вреди, причинени от действия, излизащи извън рамките му, предявеният иск е процесуално недопустим, тъй като изключването на гражданската отговорност е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за разглеждането му срещу посочената категория лица, във връзка с техните действия и актове.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2 и т. 3 ГПК, поради което:
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение № 1637 от 12.05.2016 г., постановено по ч.гр.д. № 2192/2016 г. на Софийския апелативен съд, търговско отделение, девети състав, по частна касационна жалба с вх. № 7438 от 25.05.2016 г. на Е. Д. М. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: