О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
По чл. 288 от Гражданско процесуалния кодекс
№ 666,
гр.София , 30.07.2012 година
ВЪРХОВНИЯ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести юли , две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Костадинка Арсова
ЧЛЕНОВЕ : Василка Илиева
Даниела Стоянова
като изслуша докладваното от съдията Арсова гр. дело № 145 /2012 година
Производството е по чл. 288 ГПК във вр. с чл.280 ГПК.
Б. П. П. е подал касационна жалба срещу решение № 1214 от 27.10.2011 г. на Окръжен съд, [населено място] постановено по гр.д. № 1028 от 2011 г. с което е отменено решение № 822 от 7.03.2011 г. по гр.д. № 7154 от 2009 г. на Варненския районен съд , 21 състав с което е ревандикиран спорният недвижим имот, включващ дворно място и сграда с площ от 13 кв.м. В касационната жалба се инвокират оплаквания за неправилност и необоснованост на съдебният акт, представляващи нарушения по чл.281, т.3 ГПК. Основно прави оплакване за неправилност при формиране на извода за идентичност между процесния имот и този , придобит през 1918 г. с нотариален акт от Н. К. К. .
С изложението по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т. 3 ГПК което е представено към жалбата, Б. П. П. поставя въпросите: при спорове за собственост между възстановени в правата си по реда на ЗСПЗЗ бивши собственици и лица- бивши ползватели , придобили правото на собственост по реда на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ , гражданския съд следва ли да извършва проверка за законосъобразност на административните актове , постановени без участието на другата страна , както в производството по възстановяване на собствеността , така и в производството по изкупуване на правото на собственост по реда на § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ само въз основа на банкетно оспорване на законосъобразността на административните актове , или този контрол следва да бъде упражнен само в насоката, в която е налице изрично възражение на насрещната страна в спора; принципно допустимо ли е оспорена идентичност на имот, заявен за възстановяване с този който е възстановен, респективно с този , който е бил собствен на бившия собственик преди образуването на ТКЗС да се установява от ищеца по иск за собственост по чл.108 ЗС само с косвени доказателства, при това в противоречие с преките доказателства за липса на такава идентичност, каквото е заключението на вещите лица в тази насока; следва ли при представени поредица от сделки за прехвърляне на собственост и установено с писмени доказателства владение вследствие на тези сделки както на първия праводател , така и на последния , при това кореспондиращо с изявленията на ищеца , че не владее имота като относими към евентуалното възражение за придобиването на имота по давност да се възприемат само като част от свидетелските показания за фактическа власт , осъществявана от последния правоприемник по представените сделки , като писмените доказателства да се възприемат мълчаливо като неотносими към този въпрос и поради това да се оставят без обсъждане по това възражение; противопоставими ли са на страна, конституирана по делото с направено изменение на иск по реда на чл.228 ГПК извършените до момента на конституирането й процесуални действия по първоначално предявеният иск и от кой момент следва да се зачита прекъснатата давност по отношение на тази страна; допустимо ли е разпределението на доказателствената тежест от въззивен съд при действието на новия ГПК без изготвяне на доклад по делото ;допустимо ли е приложението на чл.17, ал.2 ГПК в случай когато и двете страни не са участвали в административната процедура по издаването на атакуваният акт. Представя съдебни решения.
Ответниците Н. А. Н. , П. Н. К. , Н. П. Н. и Н. К. С. са представили отговор. В него се излагат съображения за недопустимост на касационната жалба с оглед разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК като се посочва, че цената на иска е 3 354 лв. върху която сума е събрана дър. такса в размер на 134 лв. Излагат се подробни аргументи са неоснователност на въпросите , представени в изложението към касационната жалба . Изложени са съображения и за правилността на касираният съдебен акт.
Касационната жалба е допустима защото е подадена от надлежна страна, срещу съдебен акт, който е неблагоприятен за него и в срока по чл.283 ГПК. Неоснователни са направените възражения от ответниците за недопустимост на касационната жалба поради наличието на предпоставките по чл.280, ал.2 ГПК защото данъчната оценка на имота съгласно у-ние № …. от …… г. , което е поискано от пълномощника на ответниците адв. С. е 13 415, 40 лв. Делото е образувано на 7.07.2009 г. при действието на чл.69, ал.1 , т.2 ГПК която определя цената на иска съгласно размера на данъчната оценка , а разпоредбата на чл.71, ал.2 ГПК касае само държавната такса.
Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение намира, че касираното въззивно решение не следва да се допусне до касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и т.3 ГПК тъй като въззивният съд се е съобразил със съдебната практика по поставените въпроси от една страна, а от друга тези въпроси по-скоро касаят правилността на съдебният акт отколкото да са произнасяне по релевантни материалноправни или процесуални въпроси, по отношение на който следва да е налице едно от изброените в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т.3 изисквания, а именно – въпросът да е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд; да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В случая не са налице хипотезите на чл.280, ал.1, т.2 и т. 3 ГПК.
Варненския окръжен съд се е произнесъл по въззивна жалба срещу първостепенно решение, постановено по иск по чл.108 ЗС предявен от ищци, които се позовават на право на собственост на основание наследство и земеделска реституция. Иска е въведен срещу ответник- касатор , който е придобил спорния имот по транслативна сделка от лице, чийто праводател се легитимира като собственик на основание преобразуване на право на ползване по § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ. Още в първата инстанция Б. П. П. е оспорил активната материално правна легитимация на ищците , поради което същите по реда на пълното и главно доказване както е следвало са установявали правото на собственост на своя наследодател Н. К. К. – поч. на 17.05.1958 г. /у-ние за наследници № 270 от …… г./ и нотариален акт от……. т. За придобиването на 17 дка зем. земя в м. “К.”, землището на кв. В., [населено място].
Посочено е, че решение №…. от ….. г. на ПК , [населено място] е индивидуален административен акт в което ответника не е бил страна. То установява правото на собственост на ищците въз основа на реституция по ЗСПЗЗ за възстановяване на зем. земя в реални граници и е оспорено от касатора – ответник. Именно за това в тежест на ищците- ответници по касация е било налице задължението да установят по реда на пълното и главно доказване “право на собственост на наследодателя върху имот идентичен с възстановения, в който попада процесния към датата на отнемането им, на твърдяното придобивно основание; отнемане на собствеността по някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ; земеделският характер на земята”. Съдебната практика еднозначно приема , че иск по чл. 108 от ЗС , когато има за предмет земеделска земя е процесуално допустим едва след провеждане на специалната процедура по ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху имота. Закона изисква имота да бъде достатъчно индивидуализиран с технически характеристики, което в случая е сторено. По отношение на установяването на този първи елемент от осъдителният иск са и част от поставените въпроси. По същество тези въпроси представляват критика на изводите на съдебния състав за наличието на собственост у ищците , която се основава на наследственото правоотношение. В. съд е изградил своето убеждение въз основа на представеният нотариален акт, нотариалните актове за извършени прехвърлителни сделки, свидетелските показания като е ползвал и специалните знания на вещите лица, които е обсъдил в съвкупност и по отделно , в тяхната логическа връзка и по свое вътрешно убеждение.
Втората група въпроси касаят изводите на съда относно не противопоставимостта на правното основание на ответника, което той е заявил от момента на конституирането му в процеса на 26.02.2010 г. при условията на чл.228, ал.3 ГПК . По приложението на този текст липсва колебание в практиката и е ясно, че ищците са се възползвали от правото си , отказвайки се от иска срещу С. Б. К. да насочат иска си срещу Б. П. П. макар той да не е бил съгласен да встъпи в делото. Закона ясно посочва, че в този случай искът срещу новия ответник се смята за предявен от деня в който е извършено връчването на исковата молба срещу него. Този въпрос е поставен с оглед изводите на въззивният съд, че П. не е придобил имота и на основание чл.79, ал.2 ЗС с давностен срок , който е прекъснат на 17.07.2009 г. , а не на 26.02.2010 г. когато е привлечен новия ответник. Действително въззивният съд е допуснал грешка при приложението на чл.228 , ал.3 ГПК , но в случая се касае до неправилно приложение на процесуалния закон , а не до обстоятелство, което е в предметното поле на чл.280 , ал.1 ГПК и което налага допускане на факултативното касационно обжалване при някоя от хипотезите на текста.
Настоящия състав намира , че в изложението основно не се поставят въпроси касаещи факултативното касационно обжалване ,а се навеждат доводи за неправилност на съдебния акт. Основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение са различни от общите основания за неговата неправилност каквито всъщност се навеждат в настоящото изложение на касаторите. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване. В настоящия случай в изложението са поставени въпроси, които са касационни оплаквания, но не и основания за допускане на касационно обжалване.
Въпроса за допустимостта на приложението на чл.17, ал.2 ГПК в случай когато и двете страни не са участвали в административната процедура по издаването на атакуваният акт, касае изводите на съда за липсата на едно от условията за извършването на трансформацията на правото на ползване в право на собственост по реда на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ , а именно съществуващата сграда от 13 кв.м. в имота да е съградена към 1.03.1991 г. Този въпрос обаче е некоректно поставен, тъй като ответника – касатор се позовава на право на собственост, което е придобито по правоприемство от лице, чието правно основание е именно фактическият състав на посочената норма. Правото му на собственост е оспорено още с предявяването на иска срещу него на 26.10.2010 г. и в негова доказателствена тежест е да установи пълно и главно че сделката, която е обективирана с представеният от него нотариален акт има вещно прехвърлителен ефект, т.е. че неговите праводатели са били собственици, т.е. че са налице всички елементи от фактическият състав на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ , включително и фактическите такива- наличие на сграда към 1.03.1991 г.
Касатора дължи на ответниците направените разноски в тази инстанция, които са в размер на 300 лв. и са документирани с договор за правна защита и съдействие от 16.02.2012 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1214 от 27.10.2011 г. на Окръжен съд, [населено място] постановено по гр.д. № 1028 от 2011 г. по касационната жалба на Б. П. П. при условията на всички хипотези на чл.280, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА Б. П. П. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Н. А. Н. , П. Н. К. , Н. П. Н. и Н. К. С. направените разноски в размер на 300/триста/ лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: