1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 599
София, 19.07.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 329/2012год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. С. Г. чрез адв.С. от Ш. , и по касационна жалба на С. М. М. чрез адв.Й. , срещу въззивно решение №159 от 11.11.2011г. на ВАпС, постановено по в.гр.д.№ 324/2011год. С това решение е потвърдено решение № 225/08.03.2011 г., постановено по гр.д. № 645/2009 г. по описа на Варненския окръжен съд, В ЧАСТТА, с която е прието за установено, че С. М. М. от [населено място] и П. С. Г. от [населено място] не притежават права на собственост върху недвижим имот, находящ се в [населено място], к.к. „Ч.”, представляващ реална част с площ 1450 кв.м., щрихована в червен цвят по скицата на л.50 от гр.д. №9972 по описа за 2008 г. на В., VII – ми състав, от поземлен имот, целият с площ 1484 кв.м., идентификатор ….., стар идентификатор ….. по кадастралната карта на [населено място], по иска, предявен от Г. Я. С., действаща като [фирма] и Т. Я. П. от [населено място], на основание чл.124 ГПК и чл.77 ЗС; прекратено е въззивното производство, образувано по въззивни жалби на П. С. Г., подадена чрез адв. С. С. от АК [населено място] и от С. М. М., подадена чрез адв. Р. Й., срещу ЧАСТТА от решение № 225/08.03.2011 г., постановено по гр.д. № 645/2009 г. по описа на Варненския окръжен съд, с която искът по чл. 124 от ГПК е уважен срещу Л. М. М., М. Г. Кодрадриопулу и Л. Г. Раховац.
В двете касационни жалби се релевират доводи за недопустимост на решението като постановено по недопустим иск, евентуално – за неправилност на решението, нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Касаторите поддържат, че заявеният отрицателен установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес, тъй като ищецът може да предяви специалния иск по чл.53 ЗКИР.
В изложенията на основанията за допускане на касационното обжалване / изложението на касатора С. М. М. е инкорпорирано в касационната й жалба/ , се сочи чл.280 ал.1 т.2 ГПК по въпросите: допустимо ли е предявяване на отрицателен установителен иск по чл.124 ГПК, при наличието на специалния иск по чл.53 ал.2 ЗКИР; страда ли от порока неправилност съдебно решение, постановено от съдия, взел участие в разглеждане на аналогичен спор за същия имот между същите страни и подлежи ли на отмяна от апелативния съд това решение на посоченото основание; чл.280 т.1 по въпроса – следваше ли въззивният съд да допусне исканите доказателства, чието събиране е отказано от първоинстанционния съд без мотиви. Според касаторите посочените въпроси са обуславящи изхода на делото като първите два са противоречиво разрешавани от съдилищата, а третият е в противоречие със задължителната практика на ВКС. Позовават се на решения на ВКС и СОС, постановени по отменения ГПК, в които е разрешен въпросът за предметния обхват на иска по чл.53 ал.2 ЗКИР, както и, че при действие на нормата на чл.53 ал.2 ЗКИР е недопустим иск по чл.97 ал.3 пр.2 ГПК/отм/ за установяване на фактическо обстоятелство – погрешно кадастрално заснемане. Позовават се също във връзка с втория поставен въпрос на определения на ВКС, с които отделни състави са се отвели от разглеждане на висящите пред тях производства на основание чл.22 ал.1 т.6 ГПК. Във връзка с последния въпрос се позовават на решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, което дава разрешение на въпроса за правомощията на въззивния съд при действието на новия ГПК.
Ответните страни [фирма] и Т. Я. П. в представен писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК вземат становище, че не следва да се допусне касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1,т.1 и т. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Производството е по предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ГПК , предявен от Г. Я. С., действаща като [фирма] и Т. Я. П. срещу: 1. С. М. М.; 2. Л. М. М.; 3. М. Г. К.; 4. Л. Г. Р. и 5. П. С. Г., за отричане правата им на собственост върху недвижим имот, находящ се в [населено място], к. к. „Ч.“, представляващ реална част с площ 1450 кв. метра, щрихована с контур в червен цвят по скицата на л. 50 от делото на PC, от поземлен имот, целият с площ 1484 кв. м, идентификатор ……. по кадастралната карта на [населено място].
Ищците са поддържали в исковата молба и в хода на производството, че са собственици и владеят процесната реална част от поземления имот, както и че правото им на собственост се оспорва от ответниците, записани като собственици на същия към действащия кадастралния план. Оспорвали са правата на ответниците с твърдението, че с решението по адм. дело № 353а не е било възстановено право на собственост върху процесния, а върху друг имот. Евентуално са предявили правоизключваща реплика за придобиване право на собственост по давност чрез владение, упражнявано в периода от 24.02.1995г. до 24.02.2000 г. въз основа на договор с нот. акт № .., т…, д. №…/…. г. на ВН и договор за доброволна делба, евентуално до настоящия момент.
Ответницата П. Г. е оспорвала иска, като се е позовала на собственост, придобита по наследяване от Г. И. Г., поч. 12.04.1995 г., а от него – чрез реституция с решение от 24.01.1995 г. по адм. д. № 353а по описа за 1994 г. на В., а преди отчуждаването – по давност, за което е издаден НА № .., т….., д. № 4192/1966 г. ВН. Ответниците М. са заявили и права на собственост, придобити по наследяване от М. С. М. починал на 02.09.2005 г., а от него – чрез договор за дарение с нот. акт № …, т. .., peг. №…., дело № …/….. г. на ВН № ….
С атакуваното решение е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът е уважен срещу П. Г. и С. М..
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че искът е допустим, а разгледан по същество основателен. Обосновал е решаващият си извод с това, че ищците имат правен интерес от завеждането на отрицателен установителен иск за собственост, за да отрекат правото на собственост на ответниците. Отчетено е, че искът е за собственост към настоящия момент, съгласно уточнението на ищците, направено в хода на производството пред първата инстанция, които са посочили имота с идентификатора му по действащия към момента на предявяването на иска кадастрален план. Посочено е и това, че в случая не се касае до иск по чл. 53, ал.2 от ЗКИР, за установяване на собствеността към минал момент, доколкото заснемането на имота не е оказало влияние върху регулацията /П., след възстановяването на имота, не е бил одобряван/. В хода на производството, на имота, от който процесният е реална част, е бил даден нов идентификатор, което е било установено от първата инстанция с помощта на вещо лице и отчетено при постановяване на решението. За да приеме за неоснователен доводът на ответниците за недопустимост на иска, съдът, освен гореизложеното досежно правната квалификация на претенцията, е посочил и това, че тъй като ищците са отрекли изцяло правото на собственост на ответниците върху спорната част от имота, не е било необходимо, за редовността на исковата молба, същите да посочват идеалните части на всеки от тях в съсобствеността, в каквато насока са били наведени възражения. Въпреки непрецизната първоначална формулировка на петитума на иска, същият е бил правилно квалифициран от окръжния съд като отрицателен такъв за собственост и в случая не се касае до предявяване едновременно и на установителен иск за собственост, каквито оплаквания са навели въззивниците – ответници. По същество на спора след анализ на доказателствата е обосновал извод, че ответниците, които носят доказателствената тежест в процеса, не са установили правото си на собственост на твърдените придобивни основания, поради което и искът е основателен. Счетени са от съда за неоснователни твърденията на въззивниците, настоящи касатори, за неправилност на решението поради постановяването му от съдия, участвал в разглеждането на друг правен спор между страните, както и оплакването, че липсва произнасяне по предявен от ищците иск за придобиване на имота по давност.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая изложението не съдържа формулиран въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК,тъй като поставените от касаторите такива не са обусловили решаващата воля на съда , но дори да се приемат за въпроси по смисъла на цитираната правна норма, то не са налице специфичните изисквания на закона за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Не е налице противоречиво решаване на поставения от касаторите въпрос “допустимо ли е предявяване на отрицателен установителен иск по чл.124 ГПК, при наличието на специалния иск по чл.53 ал.2 ЗКИР” . В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа , че е налице противоречиво разрешаване на поставения от него въпрос с даденото в приложените решения. Следва да се има предвид, че основанието по чл.280 т.2 ГПК е налице и въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Когато обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос.
В случая приложените съдебни актове са неотносими, тъй като не съдържат изразено становище по поставения въпрос. В същите е изразено становище по въпроса за характера и предметния обхват на иска по чл.53 ал.2 ЗКИР и съотношението на този иск спрямо иска по чл.97 ал.3 пр.2 ГПК/отм/ като специален към общ, като крайните резултати са обусловени от конкретиката на спора и събраните доказателства, и следователно не обуславят наличие на противоречивото му разрешаване в твърдения от касаторите смисъл. На следващо място поставеният от касаторите въпрос не е разрешаван от въззивния съд – последният е изпълнил единствено правомощието си да даде правна квалификация на заявената претенция въз основа на фактическите обстоятелства, на които е основан иска,и заявеният петитум и това е сторено от съда в съответствие с трайната и уеднаквена практика на ВКС.
Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване . Тези основания са налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в първата хипотеза в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК и във втората хипотеза, когато е разрешен в противоречие с разрешението , дадено във влезли в сила решения на районни, окръжни, апелативни съдилища или ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./. В тази връзка определенията, на които се позовават касаторите в изложението си не могат да обосноват противоречиво решаване на въпроса в твърдения от тях смисъл , а постановеното по реда на чл.290 ГПК решение на ВКС е неотносимо. Следва да се има предвид, че по същество последните два въпроса са оплаквания за неправилност и необоснованост на решението, които като такива не подлежат на преценка в стадия на селектиране на касационните жалби.
Съобразно изхода разноски в полза на касаторите не се следват, а в полза на ответниците по касационната жалба съдът не присъжда, тъй като липсват доказателства за сторени такива в касационното производство.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на І г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №159 от 11.11.2011г. на ВАпС, постановено по в.гр.д.№ 324/2011год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: