О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 704
гр. София, 07.08.2012 г.
Върховен касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети юли две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдия Илиева
гр.д. № 516 по описа за 2011 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от [община], чрез пълномощника му адв. В. О., срещу решение № 85/21.02.2011 г., по в.гр.д. № 1006/2010 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, първи граждански състав, с което е потвърдено изцяло решение № 70/30.06.2010 г., постановено по гр.д. № 193 по описа за 2009 г. на Хасковски окръжен съд.
В касационната жалбата са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, които са решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което счита, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – „Ф.” не е депозирал писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
За да постанови този резултат въззивният съд e приел, че с оглед преценката на целия събран по делото доказателствен материал ищецът не е доказал по безспорен и несъмнен начин активната си материалноправна легитимация, т.е. че е собственик на процесния имот. Същият не е установил, че е придобил правото на собственост по силата на § 7, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА, доколкото процесната сграда не се установява по делото да е обект обект на общинската инфраструктура. Не се установява от доказателствата по делото, че ищецът е придобил собствеността върху имота и по силата § 10 от ПЗР на ЗОС вр. чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗОС, доколкото процесната сграда не е била предоставена на бившия народен съвет С. към момента на влизане в сила на на ЗОС, нито че средствата зй нейното изграждане са идвали от държавата или общината или че тя е била изградена с доброволен труд и средства на населението. На следващо място въззивният съд е приел, че прилагането на § 42 от ПЗР на ЗОС и финансирането на строителството на сградата съще не легитимират ищеца като собственик на имота. Не на последно място е прието, с оглед анализа на събраните по делото доказателства и приложимата правна уредба, че заповедта за отстъпване правото на строеж и договорът за неговото учредяване не са нищожни. Освен това въззивният съд е посочил, че учредяването на право на строеж е било излишно, доколкото процесната сграда е била държавна собственост и самото право е възникнало в режим на единната общодържавна собственост.
Касаторът не е формулирал изрично материалноправните или процесуалноправните въпроси, които са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, които са решавани противоречиво от съдилищата, респективно които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК той е изложил по същество оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, като е преразказал обжалвания съдебен акт, както и приложената съдебна практика. При всички случаи, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК), жалбоподателят е длъжен да посочи ясно, точно и категорично правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който е обусловил изводите на въззивния съд относно изхода на спора, за да е налице една от хипотезата по точка 1, точка 2 или точка 3 от визираната разпоредба. Самото непосочване на правен въпрос по визирания начин е достатъчно основание за недопускане до касационно обжалване на въззивното решение, в който смисъл са и задължителните указания по прилагането на разпоредбата на чл. 280 ГПК, дадени с ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Независимо от това следва да се посочи, че въззивният съд е извършил преценка и е обсъдил цялостния събран по делото доказателствен материал в светлината на приложимата нормативна уредба, поради което всички въпроси, които биха могли да бъдат изведени от настоящия съдебен състав по тълкувателен път, са такива, касаещи по същество правилността на постановения съдебен акт, без да имат значението на въпроси свързани с допустимостта на касационното обжалване, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
От друга страна, в изложението си към касационната жалба касаторът е предоставил на преценката на съда дали „поставените” правни въпроси не попадат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да е обосновано самото основание, т.е. не е посочено какво е значението на така „поставените” правни въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на I г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 85/21.02.2011 г., по в.гр.д. № 1006/2010 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, първи граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.