1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1245
София, 21.12.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети декември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 305/2011 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от адв. П. – процесуален представител на А. Й. Д. , срещу решение от 28.10.2010г. на СГС, постановено по гр.д.№ 899/2010год. С това решение е отменено решение от 28.08.2008г., постановено по гр.д. № 12478 по описа за 2006 г. на СРС, като вместо него е постановено е ново по същество, с което е отхвърлен предявеният на основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ от А. Й. Д. / конституирана във възивното производство на основание чл. 120 ГПК/отм./ на мястото на починалия в хода на делото Й. В. К. -ищец пред първоинстанционния съд/ срещу Н. И. И., Х. И. Д., М. И. А., Г. Р. В., В. Р. С., М. Р. В., В. Т. В., Н. А. Р., Р. А. В., С. П. Р., И. П. Д., И. П. Р., С. П. Р., В. Ц. В. и А. Ц. З., иск за признаване за установено, че към момента на образуване на ТКЗС Т. Б. С. е била собственик на следните земеделски имоти, находящи се в землището на [населено място]: нива с площ 9 дка, находяща се в м. „Л. ш.“, при съседи: ломско шосе, полски път, И. И., Т. С.; нива с площ 3,300 дка, находяща се в м. „О. ливаге“, при съседи: Т. С., С. Г., З. Й. и полски път; нива с площ 5 дка, находяща се в м. „Р.“, при съседи: от две страни полски път, П. П., Т. С.; нива с площ 3 дка, находяща се в м. „Б.“, при съседи: полски път, Д. Д., С. С., Т. С.; нива с площ 4,400 дка, находяща се в м. „Ч. б.“, при съседи: Л. М., река, Т. С., път; нива с площ 4 дка, находяща се в м. „Д. п.“, при съседи: ломско шосе, от две страни път, С. Г.. А. Й. Д. е осъдена да заплати на основание чл. 64, ал. 2 ГПК/отм./ на ответниците общо сумата от 1 860.30 лв. , направени разноски по делото.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност, нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по съществения материалноправен въпрос, свързан с предмета на иска по чл.14 ал.4 от ЗСПЗЗ.
Ответните страни не представят писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК и не вземат становище по допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение и по основателността на касационната жалба.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че за уважаване на предявения иск с правно основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, ищецът носи доказателствената тежест да установи чрез пълно и главно доказване правопораждащия факт, от който наследодателката му Т. С. е придобила правото на собственост върху процесните имоти, в рамките на очертаните с исковата молба предели – завещание, което право да е съществувало като елемент от правната й сфера към обобществяването на имотите през 1950 г. , а ответниците по иска следва да докажат възраженията си, че към същия момент, правото на собственост е принадлежало на общия наследодател. При това разпределение на доказателствената тежест е приел, че ищецът не е установил, че завещателят е бил собственик на имотите, предмет на спора, както и способите за придобиването им. Заявлението-декларация за влизане в ТКЗС и опис-декларация на полските имоти на В. С., приложени по делото, не са годни доказателства за установяване на право на собственост в исковото производство. Приел е също, че дори и да се приеме за безспорен фактът, че общият наследодател е бил собственик на процесните имоти, следва да се има предвид, че съгласно чл. 16, ал. 2 ЗН, завещателните разпореждания, които се отнасят до определено имущество са частни и придават качеството на заветник на лицето, в полза на което са направени, а не наследник, както е при завещателните разпореждания с цялото или дробна част от цялото имущество на завещателя. З. има пряк транслативен ефект и бенефициерът става собственик на конкретно имущество, след смъртта на завещателя. В случая В. С. със саморъчно завещание от 20.09.1950 г. е завещал на втората си съпруга Т. С. определено имущество – 6 ниви, които са конкретизирани в завещанието, с което тя е придобила качеството на заветник. През 1950 г. той е внесъл нивите, предмет на завета, заедно с други посочени в опис-декларацията му имоти в ТКЗС, поради което след обобществяването на имотите до възстановяването им с влязло в сила решение на ПК в стари реални граници или в нови граници правото на собственост е съществувало в идеални, а не в реални граници. Следователно към датата на откриване на наследството със смъртта на В. С. -29.08.1951 г., той не е притежавал правото на собственост върху процесните ниви в реални граници, а съгласно чл. 19, ал. 1 ЗН, заветът на една определена вещ е недействителен, ако завещателят не е собственик на тази вещ при откриване на наследството. При това положение получилата завета Т. С., не е придобила собственост въз основа на завета към датата на откриване на наследството, т.е заветът не е породил правни последици, поради което и нейните наследници не са правоимащи по силата на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ, който предвижда, че земеделските земи се възстановяват на техните собственици към момента на включването им в ТКЗС. По изложените съображения е приел, че първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и вместо него се постанови друго, с което да се отхвърли предявения иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като неоснователен и недоказан.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в приложението на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Недопустимо е съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Извличането на въпросите от съда би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ води до необсъждане на въпроса за наличие на хипотезите по точки 1-3 от чл.280 ал.1 ГПК.
В случая изложението не съдържа изобщо формулирани въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същото не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради липса на ясно и точно формулирани въпроси. Съдържанието на изложението представлява неуспешен опит за формулиране на въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като формулировката е бланкетна. Освен това, касаторът не е обосновал и тезата относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в случая.
За пълнота на изложението следва да се посочи следното: Не е налице противоречие с практиката на ВКС или противоречиво решаван въпрос във връзка с приложното поле и предмета на иска по чл.14 ал.4 от ЗСПЗЗ. Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по същия въпрос . По този въпрос, а така също по съществения за изхода на делото въпрос , свързан с приложението на нормата на чл.19 от ЗН, е постановена задължителна за съдилищата практика на ВКС / Тълкувателни решения № 1 от 4.11.1998 г. и № 1 от 19.05.2004 г. на ОСГК на ВКС/, която осигурява точното прилагане на тези разпоредби от ЗН от всички съдилища. Поради това не се налага ново тълкуване на ВКС на тези разпоредби.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на І г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 28.10.2010г. на СГС, постановено по гр.д.№ 899/2010год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: