1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 580
София, 16.07.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 290/2011год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. А. Б. чрез адв.С. и адв.Х. – процесуални представители, срещу въззивно решение №426 от 27.10.2010г. на ОС Благоевград, постановено по в.гр.д.№ 611/2010год. С това решение е потвърдено решение №1061 от 28.04.2010г., постановено по гр.д. № 371 по описа за 2009г. на РС Сандански, с което е отхвърлен е отхвърлен като неоснователен, предявеният от жалбоиодателката срещу М. П. К. и И. В. К. иск за установяване на правото й на собственост по покупко-продажба, завещание и по давност върху жилище, състоящо се от кухня, хол, две спални, баня, тоалетна и антре, намиращо се на партерния етаж на триетажната жилищна сграда, построена от към У. II в кв. ….. по плана на [населено място], целият с площ от 523 кв.м. при съседи: У. I, У. I. и У. X. и жалбоподателката е осъдена да заплати на ответниците направените по делото разноски.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи от касатора, че въззивният съд се е произнесъл по уточнените от съда материалноправни въпроси: “помещение, в частност антре, построено в приземен етаж, изграден в отклонение на одобрените архитектурни и констуктивни проекти, представлява ли обща част по предназначение или е обикновена съсобственост между собствениците на приземния етаж” и “след като съсобствениците на приземния етаж мълчаливо са обособили две самостоятелни жилища с отделни входове на приземния етаж и в застроената площ на едното жилище е включено въпросното антре представлява ли същото обща част по предназначение и действията по обособяването на тези жилища представляват ли манифестиране на воля за промяна на предназначението и може ли да се придобива по давност”, както и по процесуалноправния въпрос : “от какъв порок страда съдебният акт ,когато не са обсъдени всички възражения на страните, а мотивите са вътрешнопротиворечиви” в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата – чл.280 т.1 и т.2 ГПК. Касаторът се позовава на : решение № 1 от 14.01.1981 г. по гр. д. № 3279 / 80 г. , I г.о. на ВС , Тълкувателно решение № 39 от 23.VI.1986 г. по гр. д. № 8/86 г. ОСГК, Решение № 270 / 28.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 206 / 2008 г., II г.о, решение № 466 от 24.06.2009 г. на ВКС по гр.- д. № 1047 / 2008 г. IV г.о.
Ответните страни М. П. К. и И. В. К. в представен писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК вземат становище, че не следва да се допусне касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че е безспорно установено, че ищцата е собственик на южната, югозападната, североизточната и югоизточната стаи от партерния етаж, последните две архитектурно и като обект представляващи гараж. Съгласно заключението на вещото лице гаража е обособен, като дневна, баня и тоалетна, а останалата част от гаража е присъединена към разпределителното антре на партерния етаж, което е разширено, а североизточното мазе е обособено като спалня, помещението за П.- като кухня, и югоизточното мазе- като втора спалня. Приел е за установено от представения договор от 18.01.1971 г., че етажната собственост е учредена между трима съсобственици- Б. Д. П., П. М. К. и Б. Д. П.. С посочения договор, наименуван като договор за делба и учредяване на етажната собственост, тримата са договорили всеки от тях какво ще получи в собственост, като относно процесния приземен етаж са се договорили, че Б. Д. П. ще бъде собственик на североизточната и югоизточната стаи, П. М. К. ще бъде собственик на южната и югозападната стаи, а Б. Д. П. ще бъде собственик на западната и северозападната стаи. В договора изрично е записано, че непосочените в договора помещения ще бъдат обща собственост. Доколкото спорното разпределително антре не е изрично споменато, то като непосочено в договора следва да бъде обща собственост, съгласно това което са договорили страните. Отчетено е, че съгласно заключението вещото лице , архитектурният проект на сградата е одобрен на 15.07.1970г., тоест преди датата на сключения договор за разпределяне на обектите в сградата. Съгласно проекта, чрез разпределителното антре е предвидено да се осъществява достъп до помещението за П. и от него има подходи към двата гаража. Същото, освен съгласно сключения договор и по своето предназначение представлява обща част на сградата. Като такова то е създадено и предназначено да обслужва общо съсобствениците на етажната собственост. Доколкото се касае за общи части по предназначение, съдът е приел, че същите могат да променят предназначението си, както и да станат индивидуално притежание на отделен етажен собственик. За да се постигне обаче такъв резултат, е необходимо да е налице единодушно съгласие на всички собственици, като това съгласие трябва да е изрично / писмено или устно/ или пък да следва от друг акт, от който да се направи такъв извод. В конкретния случай, липсват доказателства за такова съгласие от страна на етажните собственици за промяна предназначението на тази обща част, с оглед приобщаването й към процесното жилище и обслужване само на него. В този смисъл е счел за ирелевантен фактът от кога разпределителното антре е приобщено към жилището, тъй като общите части като такива не биха могли да се придобият по давност от единия от етажните собственици. С оглед на това е счел, че е без значение и дали така обособеното жилище отговаря на правилата и нормите за жилище, както съгласно изискванията на Наредба №5, действаща към 1979г., така и съобразно нормите на ЗУТ. Съобразно изложеното е приел, че предявеният иск за установяване по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на претендираното от нея жилище, включващо в себе си и разпределителното антре, което по своето предназначение е обща част от сградата и доколкото само по отношение на него е налице спор между страните, е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
На първо място поставените от касатора въпроси не могат да обусловят наличие на основание за допускане на касационно обжалване,тъй като съставляват оплакване за неправилност и необоснованост на решението по смисъла на чл.281 ГПК. Същите са релевантни за изхода на спора . По тях обаче не е налице произнасяне в противоречие с представената съдебна практика, тъй като представляват фактически въпроси, изясняването на които е обусловено от събраните доказателства. Преценката на последните е въпрос, по който в настоящето производство по проверка на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК касационната инстанция не дължи произнасяне. В случая приложените от касатора съдебни актове съдържат изразено становище по поставените в изложението въпроси, но крайният резултат е обусловен от конкретиката на спора и събраните доказателства и следователно не обуславя наличие на противоречивото му разрешаване в твърдения от касатора смисъл. На следващо място този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайната и уеднаквена практика на ВКС и не противоречи на разрешението, дадено в приложените решения.
Не е налице и основанието по т.1 на чл.280 ГПК във връзка с поставените от касатора въпроси. Следва да се има предвид, че основанието по чл.280 т.1 ГПК е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Когато обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК .
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на І г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №426 от 27.10.2010г. на ОС Благоевград, постановено по в.гр.д.№ 611/2010год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: