6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 492
София, 20.06.2012г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 998/2011 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Г. М. чрез адв.П. и адв.М. – процесуални представители, срещу въззивно решение №930 от 20.06.2011г. на ПлОС, постановено по в.гр.д.№ 1123/2011год. С това решение е потвърдено решение №86 от 08.03.2011г., постановено по гр.д. № 901 по описа за 2010г. на Асеновградски РС, с което е отхвърлен предявеният от Т. Г. М. иск за признаване за установено по отношение на Т. Т. Б., че е собственик по давностно владение продължило явно и несмущавано повече от 10 години, считано от 1988г., на ПИ №840, кв. 113 по ПУП на [населено място], обл.Пловдивска, включен в УПИ II – жилищно строителство, в кв.113, целият с площ от 2 589кв.м., при граници ПИ 992 – земеделска земя, УПИ I -839 и канал, както и за отмяна на нотариален акт за собственост по давностно владение №123, том 3, рег.№4574, д.№494 от 22.12.2009г. на нотариус №277 К.Б., с район на действие PC А., като ищецът е осъден да заплати на ответника направени по делото разноски в размер на 720лв. Присъдени са в полза на въззиваемия и разноски , направени във въззивното производство, в размер 600лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Релевира се и довод за недопустимост на решението като постановено по недопустим иск. Касаторът поддържа, че заявеният положителен установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес, тъй като когато ищецът може да предяви осъдителен иск е недопустимо предявяването на установителен.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК по въпроса: допустимо ли е постановяване на решение по предявен недопустим иск с правно основание чл.124 ГПК в хипотеза, при която ищецът не владее имота, или следва да се постанови определение за прекратяване на производството поради недопустимост на иска .
Ответната страна Т. Т. Б. в представен писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК чрез адв. И. взема становище, че не следва да се допусне касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1,т.1, т. 2 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Производството е по предявен от Т. Г. М. иск с правно основание чл.124 ГПК за признаване за установено по отношение на Т. Т. Б., че е собственик по давностно владение продължило явно и несмущавано повече от 10 години, считано от 1988г., на ПИ №840, кв. 113 по ПУП на [населено място], обл.Пловдивска, включен в УПИ II – жилищно строителство, в кв.113, целият с площ от 2 589кв.м., при граници ПИ 992 – земеделска земя, УПИ I -839 и канал, както и за отмяна на нотариален акт за собственост по давностно владение №123, том 3, рег.№4574, д.№494 от 22.12.2009г. на нотариус №277 К.Б., с район на действие PC А.. С този нотариален акт на основание наследство и давностно владение за собственик на процесния имот е бил признат ответникът.
Ищецът е поддържал в исковата молба и в хода на производството, че първоначално неговият баща, а след това самият той повече от 20 години владее и ползва имота, отглеждайки различни култури, включително и оранжерийни такива, по повод на което е изградил оранжерии. Последните били демонтирани от ответника и по повод на проведена полицейска проверка разбрал, че ответникът се е снабдил с нотариален акт за собственост на имота по наследяване и давност. Поддържал е, че независимо от обстоятелството, че Василка Б. е отбелязана като собственик на процесния имот, нито тя, нито наследниците й, един от които е ответникът, са владяли процесния имот.
Ответникът е оспорил иска с твърдението, че е придобил имота от майка си Василка Б. и оттогава – от 1985г. до днес го владее и се счита за негов собственик. Заявява, че с ищеца като собственик на съседен имот са били в близки съседски и приятелски отношения, като през 2003г., по повод на монтираните оранжерии от ответника в процесния имот, страните са се разбрали ответникът да заплати на ищеца наем за мястото, на което последните са разположени. Ответникът е поддържал, че ищецът никога не е оспорвал собствеността му върху процесния имот, нито пък е заявявал пред него, че той от своя страна се счита за собственик на този имот.
С атакуваното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен като неоснователен.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че искът е допустим, но разгледан по същество неоснователен. Обосновал е решаващият си извод с това, че от събраните по делото доказателства не се установява явното намерение на ищеца да свои процесния имот като свой в продължение на 20 години, което намерение той да е манифестирал по отношение на наследниците на Василка Б., в частност на ответника. Счел е, че действията на ищеца, свързани с отглеждането на различни култури и поставянето на оранжерии през 2003г., не могат да бъдат приети като такива, които да отричат по явен и несъмнен начин правата на наследниците на Василка Б., в частност на ответника, върху процесния имот. Отчел е и липсата на данни тези действия са достигнали до знанието на ответника, без да е налице противопоставяне от негова страна в продължение на 20 години. Приел е за установено от доказателствата по делото, че през 2003г. по повод на поставяне на оранжерии в процесния имот, ответникът, чувствайки се собственик на имота, е поискал наем от ищеца за мястото, на което последните са били разположени. С оглед горното е обосновал извода, че доколкото ищецът не е успял при условията на пълно и главно доказване да докаже твърденията си, че е придобил процесния имот на основание давностно владение, продължило повече от 20 години, предявеният установителен иск като неоснователен следва да бъде отхвърлен.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая изложението не съдържа формулиран въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК,тъй като поставеният от касатора такъв не е обусловил решаващата воля на съда , но дори да се приеме за въпрос по смисъла на цитираната правна норма, то не са налице специфичните изисквания на закона за допускане на касационно обжалване. Това е така защото, касаторът не е обосновал тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в случая.
Не е налице и противоречиво решаване на поставения от касатора въпрос. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа , че е налице противоречиво разрешаване на поставения от него въпрос с даденото в приложените решения на ВКС. Следва да се има предвид, че основанието по чл.280 т.2 ГПК е налице и въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Когато обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос.
В случая приложените съдебни актове са неотносими, тъй като не съдържат изразено становище по поставения въпрос. В същите е изразено становище по въпроса кога е налице правен интерес, съответно кога е допустим положителен установителен иск, но крайните резултати са обусловени от конкретиката на спора и събраните доказателства и следователно не обуславят наличие на противоречивото му разрешаване в твърдения от касатора смисъл. На следващо място поставения от касатора въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с трайната и уеднаквена практика на ВКС.
Не на последно място не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Това основание е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Поставеният от касатора въпрос в процесния случай не е в противоречие и със задължителната практика, нито с Р №139 от 1985г. и Р № 178 от 1986г., на които се позовава същият в изложението си.
По релевирания довод за недопустимост на решението, респективно за недопустимост на конкретно предявения иск следва да се посочи следното:
Съгласно прогласеният с ГПК принцип на диспозитивното начало, съдебните производства започват по молба на заинтересованото лице, като предмета на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Следователно от волята на ищеца зависи чрез какъв иск и в какъв обем ще защити накърненото си от правния спор право. Именно в контекста на този основен принцип следва да се преценява във всеки конкретен случай и изискването на чл.124, ал.1 ГПК за наличие на правен интерес от предявяването на положителен установителен иск. В случая сам ищецът е обосновал правния си интерес от предявения положителен установителен иск с твърдението, че е във владение на имота и легитимира собствеността си на основание упражнявано такова владение в продължение на повече от 20 години, че упражнява фактическа власт върху имота като отглежда различни кулутури и е поставил оранжерии в имота, че последният никога не е бил и не е във владение на ответника или някои от останалите наследници на Василка Б., като правният спор е възникнал от снабдяването на ответника с констативен нотариален акт за собственост за собствения му имот. Легитимацията на ищеца като собственик, упражняващ фактическа власт върху имота , смущаване на правата му от страна на ответника единствено и само с оглед на издадения в полза на ответника констативен нотариален акт, обуславя правния му интерес от предявяване на положителен установителен иск, а в съответствие с принципа на диспозитивното начало, прогласен в чл.6 ГПК, същият сам избира и обема на търсената защита – в случая чрез предявяването на положителен установителен иск. Предвид изложеното релевираният довод за недопустимост на иска, респективно за недопустимост на решението, не може да бъде споделен.
Съобразно изхода разноски в полза на касатора не се следват, а същият следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба сторените разноски в настоящото производство в размер 600лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на І г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №930 от 20.06.2011г. на ПлОС, постановено по в.гр.д.№ 1123/2011год.
ОСЪЖДА Т. Г. М. да заплати на Т. Т. Б. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 600лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: