О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.141
гр. София, 30.12.2008 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети декември през две хиляди и осмата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
при секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 1791 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278 ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 274 ал. 3 т. 1 от ГПК.
Постъпила е частна касационна жалба от Р. П. П. от гр. П., чрез процесуалния му представител адв. С, против определение № 350 от 24 юли 2008 г., постановено по ч.гр.д. № 575 по описа на окръжния съд в гр. П. за 2008 г., с което е оставено в сила протоколно определение от 23 юни 2008 г., постановено по гр.д. № 3* по описа на районния съд в гр. П. за 2007 г., с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените искове.
С атакуваното определение въззивният съд оставил в сила определение на първостепенния такъв, като счел, че след отказа на жалбоподателя от претенцията за нищожност на ипотечния договор, за него не е налице интерес да иска установяване, че вземането по главния договор, обезпечено с ипотеката, не съществува, а претенцията за установяване, че между жалбоподателя и трето за спора лице е сключен договор за заем, който е единствен и че именно този договор е бил обезпечен с учредената ипотека, не касае правоотношение между страните в процеса.
След преценка на доводите на жалбоподателя и обстоятелствата по делото, съдът намира, че атакуваното определение не може да бъде допуснато до разглеждане, по следните съображения:
Независимо от обемната жалба и допълнението към нея, частният жалбоподател не е формулирал съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е решен в противоречие с практиката на ВКС или чието разрешаване да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В допълнението към частната жалба от 3 септември 2008 г. касаторът е посочил, че определението е постановено в противоречие с практиката на ВКС, защото съдът е прекратил делото при наличието на четири обективно и субективно съединени иска, като това прекратяване противоречи на правилото на чл. 97 ал. 1 от ГПК (отм.), както и е изтъкнал въпроса дали заради процесуална икономия в едно производство следва да се разгледа основния иск и предявения към него инцидентен установителен иск или те трябва да се разделят. Към частната жалба са приложени две решения на ВКС, в които се разисква защитата, която длъжникът може да осъществи по иск по реда на чл. 254 от ГПК (отм.), а в представените тълкувателно решение и определение се третира произнасянето на съда по предявен инцидентен установителен иск по реда на чл. 118 от ГПК (отм.).
Съобразно мотивите на атакуваното определение, съществен процесуаноправен въпрос, чието разрешаване по различен начин от това, предложено от въззивния съд, би довело до различен изход в процеса, би бил допустим ли е иск за установяване между страните, че вземането по главния договор – за заем, не съществува, ако не е предявен иск за нищожност на договора за ипотека, тъй като съдът в мотивите си е приел, че подобен иск е недопустим предвид отказа на частния жалбоподател от предявения иск за нищожност на договорната ипотека. Всеки друг въпрос би могъл да е съществен, но не с оглед конкретния правен спор и извода на съда по него. Видно от представената практика, частният жалбоподател счита, че основният проблем на атакуваното определение е несъобразяването му с практиката на ВКС относно обема на защита на длъжника в производството по чл. 254 от ГПК (отм.), но съдът изобщо не е достигнал до тази фаза на изводите си, тъй като е преценил, че предявените искове са недопустими. Ето защо и определението не е постановено в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК.
Касационното обжалване не следва да се допусне и при хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК. Повдигнатият процесуалноправен въпрос не е спорен. Не съществува разнобой в практиката относно разглеждането на инцидентните установителни искове в едно производство с основните предявени такива. Въпросът с отразяването на решението по инцидентния установителен иск не само в мотивите на решението, но и в резолютивната му част, е решен трайно с представеното от жалбоподателя тълкувателно решение № 87 от 1954 г. и се спазва от съдилищата. В разглеждания случай не се наблюдава отклонение от това правило, още повече, че производството изобщо не е достигнало до етапа на постановяване на решение.
В заключение, след като жалбоподателят не е посочил съществен процесуалноправен или материалноправен въпрос, който да е разрешен от съда в противоречие с практиката на ВКС или чието разрешаване да води до уеднаквяване на практиката чрез точното прилагане на закона или до развитие на правото, то частната жалба не следва да бъде допускана до касационно разглеждане. Независимо от съществения интерес на жалбоподателя и възможната неправилност на атакуваното определение на съда, изложените основания в частната жалба не могат да преодолеят липсата на условия за допускане до касационно разглеждане по смисъла на чл. 280 ал. 1 от ГПК.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 350 от 24 юли 2008 г., постановено по ч.гр.д. № 575 по описа на окръжния съд в гр. П. за 2008 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: