О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 333
гр. София, 24.04.2009 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Костадинка Арсова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Бонка Дечева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 609 по описа за 2009 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. М. Д. и С. М. К. против въззивното решение, постановено от Окръжен съд гр. М. на 16.10.2008 г., по гр.д. № 167/2008 година, с което е отменено решението на Районен съд Монтана, постановено на 17.03.2008 година, по гр.д. № 585/2007 година, като вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявения от ищците иск с правно основание чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. В жалбата се сочи, че решението на въззивния съд следва да се допусне до касационен контрол, защото с него съдът се е произнесъл по съществен материално правен въпрос, от значение за точното прилагане на закона, както и че е налице противоречие с практиката на ВКС и е решаван противоречиво от съдилищата.
С атакуваното решение, въззивния съд е приел, че не са налице предпоставките за признаване правото на наследниците на С. П. К. , за възстановяване на собствеността върху земеделски земи от 1 197,491 дка, всички в землището на м.”П”, в землището на с. О., област Монтана. Решаващите мотиви на съда са, че към образуването на ТКЗС и ДЗС, земеделските земи не са били собственост на ищците или на техните наследодатели, тъй като са били одържавени и са били държавна собственост, на основание Указ №40 от 18.11.1945 г. на регентите на Ц. България и на основание чл.2, ал.1 от ЗОНИДОП.
Касационния съд приема, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-3 от ГПК, за допускане на жалбата до касационно разглеждане. Повдигнатия съществен материалноправен въпрос е неотносим към конкретния спор между страните. Съществен е онзи спор по материалния или процесуалния закон, от който зависи законосъобразното решаване на спора по делото и по който, ако съдът би постановил обратното, би било постановено различно решение по спора.
Предявения иск е с правно основание чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ. Съгласно тази разпоредба, лицата, пропуснали да подадат заявления в определения от закона срок, могат да установят с иск срещу съответната общинска служба по земеделие само с писмени доказателства, правото да възстановят собствеността си върху земеделски земи. Правото на възстановяване се признава тогава, когато към момента на образуване на ТКЗС или ДЗС, ищците или техните наследодатели са притежавали земеделски земи, независимо от това дали са били включени в ТКЗС или ДЗС или други селскостопански организации. Твърденията на ищците по исковата молба а и представените към нея писмени доказателства сочат, че наследодателя на ищците не е притежавал правото на собственост върху земеделски земи, към момента на образуване на ТКЗС или ДЗС, както и че притежавани от него земеделски земи са били включени в селскостопански организации. Притежаваните от наследодателя на ищците земеделски земи са били отчуждени за реализирането на мероприятия на основание Указ №40 от 18.11.1945 г. на регентите на Ц. България и на основание чл.2, ал.1 от ЗОНИДОП, за отчуждаване на имоти за обществена и държавна полза. Безспорно е установено, че отчуждаването е възмездно – на наследодателя на ищците е определено парично обезщетение. Фактът, че паричното обезщетение е преведено по сметка на наследодателя на ищците, но реално не е получено, поради блокиране на плащанията по тези отчуждения, е неотносим към настоящия спор. Релевантния факт за спора е, че към момента на обруване на ТКЗС и ДЗС, наследодателя на ищците не е притежавал правото на собственост върху посочените в исковата молба имоти, които, по силата на цитирания по-горе нормативен акт / Указ №40 от 18.11.1945 г. на регентите на Ц. България и на основание чл.2, ал.1 от ЗОНИДОП/ и последвалото вписване на административен акт със Записка на Врачанския областен директор, като представител на българската държава от 19.12.1946 година, са станали държавна собственост. Правото на собственост върху заявените имоти, по силата на записването е преминало върху държавата, като обстоятелството, че паричното обезщетение, с оглед възмездния характер на отчуждаването, не е получено от тогавашния собственик, както и твърдението на ищците, че мероприятието, за което са отчуждени имотите не е реализирано, биха били относими и съществен материалноправен въпрос към спор, на друго законово основание, но не и по отношение на претенция, основана на чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ. Фактът, че земеделските земи са отчуждени на основание нормативен акт, както и с оглед възмездния характер на отчуждението, изключват твърдението на ищците, за неправомерност на отчуждаването.
Посочената в касационната жалба съдебна практика /представени са решения на ВАС/, касаят неправомерно отнемане на земеделски земи и предпоставките за признаване на правото на възстановяване на собствеността върху земеделски земи, съгласно разпоредбата на чл.10, ал.4, като по изложените по-горе съображения и липсата на противоправно отнемане, въззивния съд не е постановил решението си в противоречие с тази практика. За пълнота следва да се отбележи, че представени решения на ВАС не са част от основанието за допускане до касационно разглеждане, доколкото разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК посочва противоречие с практиката на Върховен касационен съд, каквото позоваване в касационната жалба липсва.
Разрешаването на съществен материалноправен или процесуален въпрос противоречиво от съдилищата, съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, но касаторът следва да посочи доказателства за твърденията си, като представи решения на съдилищата в тази насока. Позоваването на противоречиво разрешаване от първоинстанционния съд и въззивния съд по настоящото дело на спора е неотносимо към хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, доколкото именно въззивното решение е предмет на касационно обжалване.
По изложените съображения, Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд – Монтана, постановено на 16.10.2008 година, по гр.д. № 167/2008 година.
Председател: Членове: 1. 2.