О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 553
гр.София, 06.07. 2012година
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА АРСОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гражданско дело под № 1246/20111 година
Производство по чл.288 ГПК.
Обжалвано е въззивно решение на Софийския градски съд, ІV-Б въззивен състав, постановено на 05.08.2011год. по в.гр.дело № 3547/2008 год.,в частта, с която е отменено решението от 11.06.2008год., постановено по гр.дело № 1375/2005год. по описа на Софийския районен съд, в частта, с която съдът е осъдил С. М. М. и И. М. П. да предадат на [фирма], на основание чл.108 ЗС, владението на собствения му недвижим имот – представляващ апартамент 18, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] състоящ се от стая, дневна, кухня и сервизни помещения със застроена площ 75, 71 кв. м. и мазе № 18 и в частта, в която в тежест на ответниците са възложени разноски над размера от 159, 62 лв., съотв. над размера от 300 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществената защита от юрисконсулт и вместо това е постановено отхвърляне на иска в частта относно искането за предаване на владението на собствения на ищеца недвижим имот – апартамент 18, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] състоящ се от стая, дневна, кухня и сервизни помещения със застроена площ 75,71 кв. м. заедно с принадлежащото му несамостоятелно помещение, както и в частта, с която „П.-РМ” е осъдено да заплати на С. М. М. и И. М. П. деловодни разноски в размер 118,62лв.
Недоволен от въззивното решение е касаторът [фирма], представляван от адвокат Б. и адвокат В., който го обжалва в срока по чл.283 ГПК. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по материално-правните въпроси уточнени от съда: 1/ владеят ли ответниците процесния имот на основата на валидно наемно правоотношение, което е противопоставимо на собственика;2/ кой е приложимият нормативен акт за уреждане отношенията между ищеца и ответниците във връзка с наемното правоотношение – ЗНО/отм./ или ЗЗД; 3/ какви са преобразуващите последици за наемното правоотношение по отношение процесния имот след прехвърлянето на същия в патримониума на ищеца от Д.”Р.” и след приватизацията на [фирма];4/ правомерно ли е настанен наследодателят на ответниците в процесния имот при положение, че предмет на отчуждаване е бил не негов собствен имот, а такъв на майка му;5/какви са последствията от пропускане срока по чл.4 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ,ЗПИНМ и др. и възниква ли задължение за собствениците на отчуждения имот да напуснат оборотното жилище, в което са били настанени до предоставяне на обезщетението им . Позовава се на Решение № 365/08.07.2010г. по гр.д.№ 939/2009 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 196/02.07.2010г. по гр.д.№ 2989/2008г. на ВКС, IV г.о. и Решение №202/16.11.2009г. по гр.д.№ 384/2009г. на ВКС, второ търг.отд., с твърдението, че въззивният съд е разрешил горните въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и, че произнасянето на настоящата инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона и развитие на правото.
Ответниците по касация С. М. М. и И. М. П. вземат становище , че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За да се произнесе по жалбата съдът взе предвид следното:
Предмет на делото са искове с правно основание чл.108 ЗС.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че в процесния случай ищецът се легитимира като субект на правото на собственост на процесния имот в качеството си на правоприемник на преобразуваната държавна фирма „Р.” Б., в чийто баланс е бил включен имотът и която е имала право да управлява и стопанисва последния ( арг. и от чл.1, ал.1 от ПМС № 201/93г. за прехвърлянето на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия,уреждащ и разясняващ вещноправните последици на преобразуването). Ответниците са били настанени в имота в приложение на нормата на чл.13, ал.2 ЗНО (отм.) вр. чл.3 ППЗНО (отм.) – като членове на семейството на настанения техен праводател М. С. П.. Настаняването, от което ответниците черпят права, е извършено на основание чл.22, б.“а“ ЗНО (отм.) вр. чл.102 ЗТСУ (отм.) – временно до предаване на правоимащия, комуто отчужденият собственик е прехвърлил права, на определения като обезщетение имот. Прекратителното условие за настаняването обаче не е осъществено, тъй като отстъпеният в обезщетение имот, чийто собственици по силата на наследствено правоприемство ( чл.5, ал.1 ЗН) са ответниците, не е построен и предаден (по силата на чл.103, ал.1 ЗТСУ (отм.) правото на собственост върху имотното обезщетение се прехвърля със заповедта по чл.100 ЗТСУ (отм.), макар и имотът да не е построен), за което е налице и висящо административно производство по реда на § 9, ал.1 ПРЗУТ. Поради това съдът е обосновал извод, че ответниците държат процесния имот на основание, противопоставимо на ищеца. Възражението им за придобивна давност е счел за неоснователно поради непровеждане на доказване за фактическото упражняване на право на собственост, в т. ч. с намерение да се свои вещта, през период от време, по – дълъг от 10 години до датата на подаване на исковата молба (чл.79, ал.1 вр. чл.82 ЗС вр. чл.116, б.“б“ ЗЗД и чл.84 ЗС). Съобразил е и, че в периода 1951г. до 1990г. не могат да се придобиват по давност вещи – социалистическа собственост, от 1990 г. до 1996г. тази забрана важи за вещ, която е държавна или общинска собственост (чл.86 ЗС, в съответните редакции за двата периода), а след влизане в сила на 01.06.96г. на ЗДС и ЗОС забраната се отнася за вещи публична държавна и общинска собственост (арг. чл.7 ЗДС и чл.7 ЗОС). В подкрепа на горния извод е посочил и това, че праводателят на ответниците и самите ответници са искали да закупят имота, предмет на исковете, което е зачел като индиция за това, че не са своили имота, нито са манифестирали такова поведение спрямо собственика му – ищцовото дружество. В обобщение е приел, че предявените искове следва да се отхвърлят в частта по искането за предаване на владението върху имота.
По допустимостта на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, намира следното:
Въпросите “кой е приложимият нормативен акт за уреждане отношенията между ищеца и ответниците във връзка с наемното правоотношение – ЗНО/отм./ или ЗЗД” и “какви са преобразуващите последици за наемното правоотношение по отношение процесния имот след прехвърлянето на същия в патримониума на ищеца от Д.”Р.” и след приватизацията на [фирма]” са обуславящи решаващите изводи на съда, поради което следва да се приеме, че е във връзка с тях е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ГПК.
Специфичните предпоставки, поддържани от касатора са т.1 и т.3 на чл.280 ГПК.
Основанието по чл.280 т.1 ГПК е налице тогава, когато даденото от въззивния съд разрешение на обуславящ изхода на делото правен въпрос е в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Посочените по-горе правни въпроси в случая са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС , обективирана в Решение №202/16.11.2009г. по гр.д.№ 384/2009г. на ВКС, второ търг.отд. , и Решение № 365/08.07.2010г. по гр.д.№ 939/2009 г. на ВКС, IV г.о. Решаването им обуславя крайният извод за основателност или не на исковата претенция с пр.осн.чл. 108 от ЗС. По тези правни въпроси следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 т.1 ГПК.
Второто релевирано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК би било налице, когато произнасянето на съда по обуславящ изхода на спора материалноправен или процесуалноправен въпрос е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се стигне до отстраняване на непълноти и неясноти; когато съдът за първи път се произнася по поставения въпрос или когато се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. В случая никакви доводи в посочените насоки не са изложени, а само е цитиран законът, поради което следва да се приеме, че това основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
Не са налице основания за допускане касационно обжалване по поставения от касатора въпрос “какви са последствията от пропускане срока по чл.4 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ,ЗПИНМ и др. и възниква ли задължение за собствениците на отчуждения имот да напуснат оборотното жилище, в което са били настанени до предоставяне на обезщетението им”. Този въпрос не е обуславящ крайния изход на делото, по него липсва произнасяне от въззивния съд в атакуваното решение, поради което и не е налице общата предпоставка за допустимост на касационното обжалване. При липса на общата предпоставка не се дължи произнасяне по наличието или не на специфичните предпоставки, поддържани от касатора.
Не са налице основания за допускане касационно обжалване и по поставените от касатора въпроси “владеят ли ответниците процесния имот на основата на валидно наемно правоотношение, което е противопоставимо на собственика” и “правомерно ли е настанен наследодателят на ответниците в процесния имот при положение, че предмет на отчуждаване е бил не негов собствен имот, а такъв на майка му”. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в приложението на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая така формулираните от касатора въпроси съставляват по същността си посочване на доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, които като такива са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в което е проведено ясно разграничение между двете групи основания – основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване и основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поради отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК не следва да се обсъждат специфичните за основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 от ГПК допълнителни предпоставки, поддържани от касатора.
Предвид изложеното касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 118,62лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на І г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийския градски съд, ІV-Б въззивен състав, постановено на 05.08.2011год. по в.гр.дело № 3547/2008 год., в обжалваната част.
Указва на касатора в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 118,62лв. и представи вносен документ за това, в противен случай производството ще бъде прекратено.
При изпълнение на указанията делото да се докладва на Председателя на І г.о. за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: