3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 447
гр. София, 09.07.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
изслуша докладваното от съдия А. Б. т.д. № 2680 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи правомощията на синдик на [фирма] (К. АД) – в несъстоятелност, представлявани от юрисконсулт А. В., срещу решение № 1734 от 17.07.2017г. по т.д. № 157/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решение № 2129 от 06.12.2016г. по т.д. № 3584/2016г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-2 съста. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено по възражение, подадено от Т. Б. Г. срещу решение № ЗБН 66-7-49-341/17.12.2016г. на синдиците на [фирма] – в несъстоятелност, че Т. Б. Г. е носител на вземане към [фирма] /н/ за получаване на сума в размер на 109 431,11 лева /представляваща левовата равностойност на 55 951,24 евро/, възникнало по силата на Анекс № 111395 за откриване на банкова сметка при условията на преференциален безсрочен депозит, сключен на 12.07.2013г. между А. А. Г. и [фирма] /н/, прехвърлено на Т. Б. Г. с договор за цесия, сключен на 06.11.2014г., с поредност на удовлетворяване в производството по несъстоятелност на [фирма] /н/ по чл.94, ал.1, т.4 ЗБН в редакцията на нормата, приета с ДВ бр.67 от 29.07.2003г., приложима на основание § 12 от ПЗР към Закона за възстановяване и преструктуриране на кредитни институции и инвестиционни посредници, и е допълнен на основание чл.68, ал.3 ЗБН списъка на приетите вземания на кредиторите на [фирма] /н/, одобрен от съда по реда на чл.67, ал.2 ЗБН с Решение № 922 от 25.05.2016г., постановено по т.д. № 7549/2014г. по описа на СГС, ТО, VІ-22 състав, с вземането на Т. Б. Г. към [фирма] /н/ за получаване на сума в размер на 109 431,11 лева /представляваща левовата равностойност на 55 951,24 евро/, представляваща вземане по договор за откиване на банкова сметка при условията на преференциален безсрочен депозит, сключен на 12.07.2013г. между А. А. Г. и [фирма] /н/, прехвърлено на Т. Б. Г. с договор за цесия, сключен на 06.11.2014г., което вземане е с поредност на удовлетворяване по чл.94, ал.1, т.4 ЗБН в редакцията на нормата, приета с ДВ бр.67 от 29.07.2003г., приложима на основание § 12 от ПЗР към Закона за възстановяване и преструктуриране на кредитни институции и инвестиционни посредници.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно – необосновано и незаконосъобразно, постановено при необсъждане на всички относими доказателства, а от друга страна – в противоречие със събраните по делото доказателства и установеното фактическо положение, което е довело до нарушение на материалния закон. Излага доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че Т. Г. има качеството на „вложител” в К. АД /н/, тъй като между нея като цесионер и Банката не съществува правоотношение по договор за платежна сметка, което е специфичното отношение, обуславящо това качество за кредитор на Банката. Счита, че прехърлянето на вземането не прави автоматично цесионера титуляр и на правото, което е притежавал цедентът като „вложител” по смисъла на ЗБН, тъй като поради строго личния характер на отношенията между банката и титуляра на сметката правата и задълженията по банковата сметка не могат да бъдат прехвърляни, а прехвърлителното действие е само по отношение на вземанията по банковата сметка. Поддържа, че този извод се потвърждава и от регламентацията на Наредба № 3 на БНБ от 16 юли 2009г. за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти, свързана със сключването на договор за откриване на платежна сметка. Сочи още, че кредиторът Т. Г. нито е вложила парични знаци, нито разполага с годен документ, от който да се установи внасяне от нейна страна на вноски по влога, и не заплаща възнаграждение за поддържане и обслужване на целевата счетоводна сметка, открита единствено за целите на осчетоводяване на прехвърленото вземане. С оглед на това счита, че като кредитор на банката, който няма качеството „вложител”, Т. Г. е следвало да предяви вземането си в двумесечния срок по чл.63, ал.1 ЗБН, считано от вписването на решението за откриване на производството по несъстоятелност. Поддържа още, че уведомлението за цесия е постъпило в банката на 07.11.2014г. след налагане на забраната за извършване на дейност съгласно банковия лиценз с решение на УС на БНБ и след налагане на тази мярка банката не би могла да извършва банкова дейност, не би могла да установява и да бъде страна по правоотношения по договор за влог, респ. не може да открива нови банкови сметки на нови вложители. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК /в редакцията им преди изм. ДВ, бр.86 от 2017г./, като сочи следните правни въпроси:
І. Въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и които са решавани противоречиво от съдилищата:
1. Следва ли цесионерите да предявят вземанията си пред синдика в сроковете и по реда на чл.63, ал.1 от Закона за банковата несъстоятелност или следва да бъдат включени служебно в списъка на приетите от синдика вземания?
2. Качеството „вложител” субективно качество ли е с оглед личността?
3. Прехвърлимо ли е чрез договор за цесия качеството „вложител” по банкови сметки?
4. След уведомяване и осчетоводяване на прехвърлено вземане по влог от страна на длъжника – Банката по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД, цесионерът придобива ли качеството „вложител” по смисъла на § 1, т.4 от ДР на ЗБН?
5. Придобитото вземане по силата на договор за прехвърляне на вземане произтича ли от временни положения в резултат на обичайните банкови сделки, отговарящи на дефиницията за „вложител” по смисъла на § 1, т.4 ДР на ЗБН?
ІІ. Въпроси, по които въззивният съд не се е произнесъл и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:
1. С оглед на това, че вземането е придобито до една година преди датата на откриване на производство по несъстоятелност, следва ли кредиторът да се удовлетворява по реда на чл.94, ал.1, т.4 ЗБН като вложител?
2. Може ли да бъде „вложител” цесионер, за когото не е налице което и да е от следните условия: не е в правоотношение с Банката; не е сключил договор за влог с Банката; не е представил парични средства на Банката; не е идентифициран от Банката съгласно вътрешните правила за идентификация; не е приел общите условия на Банката по реда на ЗПУПС; не заплаща такси по Тарифата на Банката за обслужване на специалната сметка, по която е осчетоводено прехвърленото вземане; не е извършена задължителна проверка по реда на ЗМИП?
3. Законосъобразно ли е прилагането на двойни стандарти по отношение на списъка на приетите вземания, като същият бъде допълван с кредитори – цесионери с ред на удовлетворяване по реда на чл.94, ал.1, т.4 ЗБН?
Ответницата Т. Б. Г., представлявана от адв. М. Д., оспорва касационната жалба. Излага довод за недопустимост на касационната жалба, тъй като е подписана от юрисконсулт, който няма право да представлява синдика на [фирма] /н/. Прави и възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като изложението е изцяло бланкетно и липсва каквато и да е аргументация относно значението на който и да било от въпросите при формиране на крайните изводи на въззивния съд. Сочи още, че касаторът не е посочил нито едно решение, което да установи противоречиво разрешаване на поставените въпроси, нито е обосновал в какво се изразява значението на въпросите за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на поставените въпроси поддържа, че : въпросът, поставен по т. І.1 не е от решаващо значение за изхода на делото, тъй като изводът на въззивния съд, че вземането й следва да се включи служебно в списъка на приетите вземания, произтича от обстоятелството, че тя е вложител; въпросите, поставени по т.І.2 и т.І.3 не са разглеждани от въззивния съд; въпросът по т.І.4 е бланкетен и липсва връзка с мотивите на съда; въпросът по т.І.5 е неясно формулиран и не е ясно в какво се състои значението му за делото; въпросът по т.ІІ.1. не е съобразен със законовите разпоредби, които предвиждат ограничение във времевия интервал на придобиване на вземането единствено в хипотезата на чл.94, ал.1, т.7 ЗБН; въпросът по т.ІІ.2 не намира опора в закона, който не предвижда, че вложителят следва да отговаря на изброените критерии; въпросът по т.ІІ.3 е абсурден и противоречи на общите принципи на правото. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Настоящият състав намира за неоснователен изложения в отговора на касационната жалба довод за нейната недопустимост поради подаването й от лице без представителна власт. Създадената с чл.31, ал.3 ЗБН изрична възможност синдикът като орган на несъстоятелността самостоятелно по своя преценка да упълномощава лица, които да го представляват в производството по дела, по които той или банката е страна, или да завеждат такива дела, обуславя извод, че представителната власт на юрисконсулт В. е надлежно учредена. Съгласно формираната постоянна практика на ВКС – постановените по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 567 от 14.11.2017г. по ч.т.д. № 1757/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 98 от 02.02.2018г. по ч.т.д. № 3175/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 99 от 26.02.2018г. по ч.т.д. № 3137/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 3 от 03.01.2017г. по ч.т.д. № 2344/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., упълномощаването на юрисконсулт на банката да представлява синдика в производството по чл.68 вр. чл.66, ал.6 ЗБН е допустимо предвид изричната законова възможност на чл.31 ал.3 ЗБН, като при упражняване на правомощията на синдик на банка назначените лица за синдик не действат като физически лица и поради това са неприложими съдържащите се в ГПК процесуални норми за представляване на граждани от пълномощник.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е счел за правилни и съобразени изцяло с установените по делото факти изложените от първоинстанционния съд правни изводи и е препратил изцяло към тях на основание чл.272 ГПК. Приел е за установено, че на 12.07.2013г. между К. АД и А. А. Г. е подписан Анекс № 111395 за откриване на банкова сметка при условията на преференциален безсрочен депозит в лева за съхранение на пари и че с уведомление от 06.11.2014г. А. Г. е уведомил К. АД, че на 06.11.2014г. е прехвърлил вземането си от банката в размер на 55 951,24 евро с левова равностойност 109 431,11 лева на Т. Б. Г. с договор за прехвърляне на вземане. С оглед на това въззивният съд е приел, че, считано от 06.11.2014г., длъжникът по договора за банкова сметка – К. АД /н/ дължи изпълнение на задълженията по него на новия кредитор и на нея се дължат предоставените от вложителя А. Г. парични средства. Поради това е достигнал до извод, че кредиторът Т. Г. следва да бъде третирана като вложител съгласно нормата на § 1, т.4 ДР на ЗБН и следователно не е необходимо вземането да се предявява от вложителя, тъй като според нормата на чл.63, ал.3 ЗБН това вземане се вписва служебно от синдика в списъка с приетите вземания. Въззивният съд е счел за неоснователно и оплакването, че с приетото от съда, че кредиторът поради качеството си на вложител е с правата по т.4, а не по т.7 на чл.94, ал.1 ЗБН, се създавали двойни стандарти и се ощетявали вложителите, като до тях се нареждали цесионери, които следвало да са с права по чл.94, ал.1, т.7 ЗБН. В тази връзка е изложил съображения, че след като от обективните предпоставки се установява качеството на цесионера на „вложител”, което е станало след проявена от него активност, изразяваща се в защита на признато от закон субективно право /арг. чл.66, ал.6 ЗБН/, е неприемливо становището за създаване на двойни стандарти, ощетяване и др.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото.
Въпросите по т.т.І.2, І.3, І.4 и І.5 са свързани с преценката за качеството „вложител” на цесионер, придобил вземане по договор за влог, непокрито от гаранцията по ЗГВБ, която е обуславяща за поредността на удовлетворяване на това вземане по чл.94, ал.1, т.3 ЗБН. Тези въпроси са обусловили изхода на спора, поради което по отношение на тях е осъществена предпоставката на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът по т.І.1 е формулиран общо и не е съобразен с конкретните факти по делото и с мотивите на въззивния съд. Изводът на въззивния съд по въпроса, дали е необходимо предявяване на вземането на кредитора Т. Г., е обусловен от преценката му, че същата има качеството „вложител” и поради това съгласно чл.63, ал.3 ЗБН вземането й се вписва служебно от синдика в списъка с приетите вземания. Въпросите по т.ІІ.1 и т.ІІ.2 не са обсъждани от въззивния съд, в какъвто смисъл е и твърдението на самия касатор, поради което нямат характеристиката на обуславящи решаващите изводи на въззивния съд и не съответстват на изискването на чл.280, ал.1 ГПК, а във връзка с твърдението си за необсъжането им касаторът не е формулирал процесуалноправен въпрос.
По поставените въпроси не са налице поддържаните допълнителни предпоставки на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Касаторът не е представил доказателства за противоречиво разрешаване на поставените въпроси, като не е посочил и представил влезли в сила решения на съдилищата, в които поставените въпроси са решени по различен начин.
Не е налице и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което съгласно указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалвания акт правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. Касаторът само формално се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да обоснове защо счита, че отговорът на въпросите е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От друга страна, отговорът на поставените от касатора въпроси се извежда от относимите правни норми – § 1, т.1 ДР на ЗГВБ, § 1, т.4 ДР на ЗБН и чл.94, ал.1, т.4 ЗБН, които са ясни и пълни и по тях не е формирана неправилна съдебна практика, която се налага да бъде променяна или осъвременявана. По реда на чл.94, ал.1, т.4 ЗБН се удовлетворяват вземанията на вложители, като качеството „вложител” се определя според определението за вложител в §1, т.4 ДР на ЗБН – лице, което има право съгласно приложимите законови и договорни условия да получи паричните средства по банкова сметка или кредитните салда, произтичащи от временните положения в резултат на обичайни банкови сделки. Влогът е дефиниран като кредитно салдо, което банката е длъжна да плати съгласно приложимите законови и договорни условия, независимо дали салдото се получава в резултат на средства, оставени по сметка, или от временни положения в резултат на обичайни банкови сделки – § 1, т.1 от ДР на ЗГВБ, като в този закон законодателят не е обвързал понятието за влог само със сключен договор за банков паричен влог по смисъла на ТЗ, а и с други хипотези, при които се формират кредитни салда. При съобразяване на смисъла на понятието за „влог” по ЗГВБ и на понятието „вложител” по ЗБН, както и на разпоредбата на чл.9, ал.2 ЗГВБ, лице, придобило право на влог в резултат на извършени разпоредителни действия с влога, е цесионерът, на когото цедентът – страна по договора за влог, е прехвърлил правата си, и затова вземането му подлежи на удовлетворяване по реда на чл.94, ал.1, т.4 ЗБН /в редакцията, преди изм. ДВ бр.62/2015г./. Цитираните правни норми не създават затруднения на съдилищата в тълкуването и прилагането им, което е видно от множество влезли в сила решения в същия смисъл, недопуснати до касационно обжалване с определения на ВКС – определение № 622 от 18.12.2017г. по т.д. № 1216/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 628 от 20.12.2017г. по т.д. № 1234/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 618 от 13.12.2017г. по т.д. № 1155/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 223 от 04.05.2018г. по т.д. № 3100/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 290 от 10.05.2018г. по т.д. № 137/2018г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 297 от 15.05.2018г. по т.д. № 2698/2017г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 281 от 31.05.2018г. по т.д. № 776/2018г. на ВКС, ТК, І т.о.
Въпросът по т.ІІ.3 от изложението, свързан с твърдението на касатора за създадения „двоен стандарт” по отношение на списъка на приетите вземания, не може да обоснове достъп до касация предвид законодателната уредба за разглеждане на подадените възражения по чл.66, ал.6 ЗБН в отделно производство по реда на чл.68, ал.1 ЗБН, решението по което не е обвързано от акта на съда по несъстоятелността за одобряване на списъка на приетите вземания по чл.67, ал.2 ЗБН.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за настоящата инстанция. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено и не са представени доказателства за направени разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1734 от 17.07.2017г. по т.д. № 157/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: